САРИСА ПАРАОС
ПРЕДГОВОР
Историята е наука, която гради своите хипотези и теории за миналото единствено върху историческите извори - наративни, епиграфски и писмени. На такава база би трябвало да е съставена и хипотезата за създаването на "славянска школа" в Преслав през 893 г. Българската средновековна държава обаче включвала не само тюрките, а и завареното тракославянско население отвъд Хемус. Поради това българската история се превръща в история на дуалистична държава, в която господари са тюрките.
От 681 г. до 893 г. изминават 200 години. През този период, като се почне от Тервел до бащата на Гобор, Пресиян, българите са трасирали своето държавно съществуване с известните каменни надписи и скални графити /рисунки/. В тези епиграфски паметници, както и в "Именника на българските ханове", тракославяните не фигурират, изключени са. Не фигурират нито като федерати, нито като приятели, а само като врагове.
И изведнъж, след двегодишно гонение на славяните от Расате през 892-893 г., започва да се гради не българска, а славянска история и култура, сякаш тюрките за една нощ проговорили славянски, почувствали се славяни и забравили всичко тюркско: език, паметници, история, привилегии и т.н.И най-неориентираният в историята ще почувствува, че в тази хипотеза на българската история има нещо неестествено, защото е невъзможно българите 200 години да градят тюркска държава, да държат в ръцете си цялото управление и изведнъж всичко да се обърне на 180 градуса. Такова обществено и етническо салтомортале е невъзможно. Затова и не е било възможно в 893 г. да бъде изхвърлен византийския език и да се въведе за официален славянския език и писменост. Невъзможно е било, разбира се, и създаването на официална славянска школа в Преслав. Това ще покажат и историческите извори.
Авторът
1. ВЪОБРАЖАЕМАТА СЛАВЯНИЗАЦИЯ НА ТЮРКОБЪЛГАРИТЕ Една от най-фрапиращите хипотези в българската история е така наречената "Славянизация" на тюркобългарите.
Съчинителите на тази абсурдна хипотеза са забравили да обяснят защо претопилите се българи не носят славянски или славянизирани имена нито до края на IX в., нито до края на тяхната държава.
Първото твърдение е, че още с настаняването си в Долна Мизия /Североизточна България/, българите основали федеративна държава със славяните;
Второто твърдение е, че българите се претопили, защото ордата на Есперих била твърде малобройна - 150 или 300 хиляди души;
Третото твърдение е, че в рамките на въображаемата федерация се извършила симбиоза между тюркобългари и славяни.
1.1. ВЪОБРАЖАЕМАТА ФЕДЕРАЦИЯ
Появата на ордата, която тюрка Есперих довел на Дунава в 679 г. описват двама византийски летописци -Теофан Изповедник и патриарх Никифор - и двамата живяли през VIII в. Патриарх Никифор разказва следното: "А /император/ Константин, след като узнал, че заселелият се по Истър народ напада близките области на ромейската държава, се заел да го унищожи. Той прекарал тежко въоръжени войски в тракийската земя, въоръжил още и флотата и се отправил против този народ. Българите щом видели множество конни войски и кораби, уплашили се от внезапния и ненадеен поход,избягали в своите укрепления и там останали четири дни.
И понеже ромеите не могли да завържат сражение с тях поради непроходимостта на мястото, те се съвзели и станали по-смели.
Императорът пък, обзет от подагра и страдащ силно, отплувал за град Месемврия, за да се лекува, след като заповядал на военачалниците и на войските да обсаждат укреплението и да предприемат действия за отблъскване на тоя народ. Обаче се разнесла някаква мълва, която гласяла, че императорът бяга. /Ромеите/ смутени от това, избягали бързо, без никой да ги преследва. А българите като видели това, започнали да ги преследват стремително и колкото войници улавяли, убивали ги, а мнозина ранили. Те преминали Истър към така наречената Варна, близо до Одесос и до разположената по-нататък вътрешна земя, и като видели, че мястото е укрепено и осигурено отвсякъде — от реката и от мъчнопроходимата местност - установили се тук. Те покорили славянските племена, които живеели наблизо." /ГИБИ, т. II, с. 296/.
Теофан Изповедник в своята "Хроника" предава събитието така: "А император Константин, като се научил, че един мръсен и нечист народ се настанил неочаквано отвъд Дунав, в Онглоса, и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т.е-. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните, много се огорчил и заповядал всички отряди да преминат Тракия. Като въоръжил флотата, той потеглил срещу тях по суша и по море с намерение да ги изгони с война, отправил в боен ред пехотната войска през сушата към така нареченият "Онглос" на Дунава, а на корабите заповядал да пуснат котва в близкия бряг. Българите като видели тези многобройни редици, се отчаяли за спасението си, избягали в споменатото укрепление и се укрепили. След като в продължение на три-четири дни те не се осмелявали да излязат от това укрепление, а ромеите незавързали сражение поради блатата, мръсният народ, забелязвайки слабостта на ромеите се съвзел и станал по-смел. Понеже императорът страдал от болки в краката, той се принудил да се върне с пет кораба и приближените си в Месемврия заради обичайните бани.
Той оставил стратезите и войските, като им заповядал да водят схватки /с българите/, да ги измъкнат от укреплението и ако излязат, да завържат сражение с тях. Конниците обаче разпространили слухове, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без някой да ги преследва.Българите като видели това, започнали да ги преследват, погубили повечето с меч и наранили мнозина. Преследвайки ги чак до Дунава, преминали го и дошли при така наречената Варна, близо до Одесос и до тамошната земя. Като видели, че мястото е много сигурно - отзад Дунава, отпред и отстрани поради теснините и Понтийско море, - след като покорили измежду намиращите се там славянски племена /така наречените седем племена/ поставили северите от предната клисура Верегава към източните части, а към юг и запад до Авария останалите седем рода, които плащали данък." /Там, с. 264/.
Както се вижда, двамата византийци твърдят, че славяните в Мизия, били покорени и плащали данък на българите и с нищо не загатват за някаква въображаема днес федерация.
В приведените известия на Никифор и Теофан Изповедник има нещо по-важно от несъстоялата се федерация и от покоряването на тракославяните от Мизия. Това е, че българите извършили на дело пълна етническа чистка на територията, на която се настанили. Тази чистка е една от главните бариери за осъществяване на тенденциозно натрапваната славянизация на българите и последвалата я симбиоза между двата етноса. Федерация между два народа означава преди всичко единно ръководство на държавата, при равнопоставеност на двата етноса и еднакво или пропорционално представителство във всички ресори на управлението, т.е. на федералните институции и преди всичко в администрацията и войската. В българската държава обаче не е имало нито общо ръководство, нито равнопоставеност на двата етноса. През целия период на съществуване на тюркобългарската държава в управлението й: административно, дипломатическо, стопанско и военно, историята не познава нито едно лице от славянски произход, което да е заемало място в съвета на шестимата боили, нито като управители на отделните области и провинции, или пък в дипломацията.
Обратното, дори в районите с чисто славянско население в Мизия, а по-късно и в Тракия, за управители били назначавани само българи. А това означава само едно - потвърждение на казаното от византийските писатели, че славяните били покорени и следователно обезправени.
Ще припомним как е било в съседната на България Втора македонска империя - Византия. Там също е нямало федерация, макар в състава на империята да са влизали много народи: траки, македонци, славяни, елини, арменци, сирийци, египтяни и т.н. Но за сметка на това всеки народ се ползувал от имперските закони, и при изискващите се държавнически и пълководчески качества до върховете на империята са могли да стигнат лица от който и да е народ. Това важи и за църквата. Ще посочим само възможността за славяните в империята да заемат висши държавни длъжности. При император Константин II /641-668/ славяните от областта на Опсикион в Мала Азия имали свое автономно княжество и славянска епархия. /Б. А. Панченко, Памятник Славянь въ Византий VII века -ИРАИК, VIII, 1902, с. 16-62/. С правото на автономни княжества се ползвали и славяните в Македония. Автономията обаче им давала възможност да растат в държавната йерархия. Така при император Константин V Копроним /668-685/ славянина Никита заел най-висшата църковна длъжност - Вселенски и цариградски патриарх и заемал престола от 766 до 780 г. По същото време ковчежник на императора бил славянина Дамян. В края на на VIII в. и началото на IX в. Дамян построил в Цариград манастир, който впоследствие византийските летописци отбелязват като "манастира на Дамян славянина" или просто "Дамяновия манастир". Анонимен автор пише за този манастир: "Дамяновият манастир построил паракимомен Дамян славянина във времето на Теофил и Михаил" /ГИБИ, т.У, с. 326/. В началото на IX в. Тома Славянина достигнал висш военен чин и длъжност стратег на тема в Мала Азия. През 912 г. /по времето на българския владетел Симеон/ вместо малолетния император Константин VII Багренородни /912-957/ управлявал регентски съвет от седем души. Двама от тях били славяни - Гаврилопул и Василица. Последният бил тькмян от император Александър за свой наследник. /Там, с. 159/.
В българската въображаема федерация такива примери историята не познава. А няма, защото е нямало никаква федерация. Нещо повече, не само славяните, но всички народи, попаднали в границите на българскта държава били изцяло безправни роби: даки, траки, илири, сърби. Как се е отнасяла българската "федерация" към чуждите етноси разказва Охридския патриарх Теофилакт: Някога "един варварски народ на име обри /авари/ като нахълтал на юг...опустошил много градове, та и самия Тивериупол /Струмица/, и от обитателите му едни с меч унищожил, а други заробил, а пък както хубавите здания, така и божиите храмове сринал до земята...Но след като се махнал тоя народ, друг най- беззаконен и най-свиреп народ, наречен българи нахлул от страната на Скития...и се явил като бич божий, изпратен от бога. И като покорил цялата Илирийска страна, древна Македония до гр. Солун... жителите на всеки град разменявали, като преселвали обитателите на едни градове в други...и изобщо всички употребявали като роби" /Тодор Събев, Самостойна народностна църква в средновековна България, С., 1987, с. 89/.
Теофилакт Охридски пише това 100 години след унищожаването на българската държава, а това означава какви спомени са оставили българите както у византийци, така и у македонци .Съвременникът на Теофилакт Охридски - руският летописец Нестор Печерски също е отразил отношението на българите към чуждите етноси в тяхната държава и по-специално към славяните. В "Повесть временних леть" Нестор е записал: "За славяните живеещи на Дунава, дошлите от Скития козари, наричани и българи, седнаха на Дунава и насилници на славяните бяха" /Нестор Печерски, Повесть временнь!х леть, с. 29/. За политическото положение на славяните в българската държава съобщава и арабския писател Ибн Даста през 921 г., т.е. през последните години на Симеон: "По време на мир /с Византия/ българите продавали славянски момичета и момчета за роби в Цариград" /Г. Баласчев, Върху държавното и военно устройство на старобългарската държава. - Минало, I, кн. 2, с. 212/. Съобщението на Ибн Даста не само потвърждава известията на другите писатели, но и поразява с факта, че българите като истински тюрки вземали от славяните най-грозния и нечовешки данък - кръвния данък.
Интересното е, че за отношението към славяните ние имаме известия и от самите българи. Около 820 г. хан Омуртаг построил на р. Тича аул и там поставил каменен надпис със следното съдържание: "Кан ювиги Омуртаг е от бога владетел в земята, гдето се е родил. Обитавайки стана Плиска, той направи аул на Тича и премести войската си срещу гърци и славяни." /Българската държавност в актове и документи...с.22/.
При толкова много и ясни исторически факти българските историци не се отказват от изгодната им хипотеза за "българско-славянската федерация". Напротив, най-авторитетният техен историк В. Златарски отиде още по-нататък като доказваше, че славяните живеещи във Византия тежнеели да се обединят с варварската държава на тюркобългарите. Във връзка с тази илюзия К. Благоев, македонец по произход, отбелязва: "Обаче това мнение не ще да е вярно, защото Испоровите българи просто са покорили славянските племена, които са заварили в Мизия и са ги задължили да им плащат данък.'7К. П. Благоев, Държавните преврати в България във втората половина на VIII в., Македонски преглед, 1940, кн. З, с. 53/.
Още по-категоричен е Ф. Тарановски, който на базата на свои проучвания и проучванията на чеха К. Кадлец, стига до заключението, че българската държава "е татаробългарска, а не славянобългарска; тя се отличава напълно от по-късно образуваните славянски държави Сърбия и Хърватско". "Старите българи-татаробългарите са се задържали като отделен етничен елемент, като един народ за себе си. В това състояние татаробългарите останали до края на Първата българска държава" в 972 г. /К. Кадлец, Прво бойно словенско право през Х века, Македонски преглед, 1929, кн. 2, с. 130/. Такива са историческите факти и тяхната фалшификация никога няма да "роди" бълнуваната "българско-славянска федерация".
1.2. ЗА МАЛОБРОЙНОСТТА НА БЪЛГАРСКАТА ОРДА
Според хипотезата за асимилиране на българите от славяните, основен фактор бил малобройността на Еспериховата орда. Но историците и тук си служат с измислици, защото отдавна се знае, че техните тюркски прадеди не само, че не били малочислена орда, но според писмото на хазарския хан до халифа на Кордова Хасадин ибн Шафрут от началото на Х в., българите "били многобройни, тъй многобройни, както пясъкът край морето”/В. Златарски, История на българската държава, т. I, с. 61/.
Есперих потеглил със своето племе на запад, но на място в Половожието и Приазовието останали българите на Котраг. Така че от Дунава и Добруджа на североизток до р. Дон пространството било заето от българи. Оттам българите в Мизия получавали неизброими орди на коне при всяко нахлуване във Византия. И обратно, българите от Долна Мизия подпомагали сънародниците си при необходимост. Дори е трудно да се определи някаква граница между тях. За това, че границите на така наречената Дунавска България не се ограничавали на североизток с делтата на Дунав и Онглоса зад нея свидетелствува надписът на Омуртаг /814-831/, поставен в памет на един от загиналите на война свои военачалници. Този надпис гласи: "Кан ювиги Омуртаг: Копан Окорсис бе мой храненик и като отиде на война, удави се в р. Днепър" /Българската държавност... с. 18/. Желаещите могат да разгърнат картата, за да видят къде се намира Днепър и да си създадат по-добра представа за границите на българската държава на североизток и нейните "малобройни" орди. Българите на Котраг от пространството между Днепър и р. Дон се изтеглили на север едва при хан Алмас в 965 г., когато руският княз Светослав ги разбива заедно с хазарите, а три години по-късно слага край и на българската държава в Долна Мизия.
Изворите показват, че до хан Омуртаг и бащата на Гобор - Пресиян, българските владетели били в непрекъснати войни със славяните и следователно е излишно да се говори за въпросната федерация и асимилация. От 811 г. обаче тюркското население в България почти се удвоило, тъй като в последната година Крум разбил аварския хаганат и включил тюркското й население и конница в своята войска. Византийският писател Псевдо-Симеон Магистър за войната на Крум от 813 г. срещу Византия съобщава и с какви войски тръгнал: "И тъй, след това на императора /Лъв V Арменец /813-820// бил съобщен слухът, че Крум предприел поход, събирайки голяма войска, в коята влизат и аварите и цяла Славиния" /Българското военно изкуство през феодализма, 1953, с. 369/.
Известието на Псевдо-Симеон е важно не само с присъединяването на аварската конница към българската войска, но и с факта, че българите използували покорените славяни от Мизия, Моравско, Браничево, Панония да войват и избиват своите сънародници в Сърбия и македонците.
Изнесените данни по безспорен начин разкриват истината, че в приказките за малобройността на Еспериховата орда няма зрънце истина, защото нито границите на България се ограничавали само на територията на Добруджа, а се простирали на хиляди километри на североизток до р. Днепър, и че от 811 г. тюркският елемент се увеличил с многобройното племе на аварите.
1.3. ИЛЮЗОРНАТА СИМБИОЗА МЕЖДУ БЪЛГАРИ И СЛАВЯНИ
На базата на изфабрикуваната "българско-славянска федерация" се изгражда хипотезата за симбиозата между българи и славяни. Обективни пречки за протичането на измислената симбиоза са били много фактори от различно естество. На първо място сред факторите изключили каквато и да е симбиоза между двата етноса е териториалното разделение. Византийските известия изрично подчертават извършената от българите етническа чистка на заетата в 680 г. територия в Добруджа.
Самият факт, че българите не пожелали да живеят сред завареното там трако-славянско население показва, че те били точно толкова крайно консервативни в своя бит и обществени отношения народ, колкото са били и продължават да бъдат всички тюркски народи. Затворен елемент от тракославяните, българите останали не само в първите десетилетия след настаняването си в днешна Североизточна България, но и до края на съществуването на тяхната държава. Епиграфските материали оставени от българите сочат, че те не колонизирали дори цяла Мизия, а само нейния източен дял. Обобщавайки проучванията на скалните рисунки, оставени от българите, българският учен Димитър Овчаров стига до следното заключение: "Проучванията на средновековната култура през последните години дадоха възможност да се установят няколко десетки местонаходища на подобни рисунки, от които само средновековните са над двадесет. По-голямата част от тях са съсредоточени в Североизточна България и това е естествено, като се има предвид, че именно там е кипял най-интензивен живот през VIII-Х в.
Отделни рисунки са засвидетелствувани в Силистра /средновековния Дръстър/, Каварна, Балчик, Девня, с. Овчарово, Търговошко, гр. Търговище, с. Крива река, Шуменско, село Длъжко, Шуменско и другаде. Най-северното и може би най-богато находище след Плиска и Преслав е каменната кариера и манастир до с. Бесараб, бивше Мурфатлар, днес в Република Румъния. На запад находищата намаляват постепенно и най-значителното находище на графитни рисунки е установено върху скалите до с. Горталово /бивше Карагуй/, Плевенско. Южната граница на тяхното разпространение е очертана от Стара планина - до сега в Тракия от ранното средновековие не могат да се посочат със сигурност." /Д. Овчаров, Ранно-средновековни графитни рисунки от България и въпросът за техния произход. В: сб. Плиска-Преслав, кн. II, с. 92/.
С други думи, откритите български графити потвърждават казаното от византийските писатели още преди XII века, когато са посочили, че седемте славянски племена били прогонени на запад към аварите, а северите на юг в склоновете на Източен Хемус. За каква симбиоза може да се говори при това териториално /пространствено/ разделение между българи и тракославяни как я виждат на практика защитниците на тази химерична хипотеза!? Още повече, че този фактор е само един от многото други, изключили възможността за симбиоза между тюрки и тракославяни.
Вторият непреодолим фактор, непозволил процес на симбиоза е бита на двата етноса и свързаните с него различни религии.
Докато българите носили типичната тюркска носия -мъжете шалвари и чалми, а жените - шалвари и фереджета, тракославяните се движели със съвсем различно облекло и най-важното - с открити лица. Относно специфичното тюркско облекло на българите свидетелствува не друг, а Гобор, който с въпрос 68 пита папата през 867 г. Трябва ли да захвърлят шалварите след покръстването. На поставения по този начин въпрос папата отговаря: "Каквото питате за гащите, смятаме, че е излишно /да се обяснява/. Ние ви казваме, че в нашите книги е заповядано да се правят гащи, но не и да си служат с тях жените, а мъжете." /ГИБИ, т. II, с. 149-150/.
Във връзка с чалмите носени от българите, Гобор пита папата с въпрос 66: "Вие твърдите, че гърците ви забраняват да влизате в черква с превръзка от ленен плат, която носите на главите си. Това и ние приемаме за полезно, защото споменаваният и достоен винаги да се споменава апостол Павел казва: "Всеки мъж, който се моли или пророчествува, ако е с покрита глава, засрамва главата си." /Там, с. 92/.
Мюсулманството у тюрките през цялото средновековие, та и до днес запазило и полигамията /многоженството/. Отчитайки коренните разлики в бита на тюркобългарите от тези на тракославяните, още К. Иречек писа: "Старите българи имали ако не много, то поне по две жени. Като зестра на годеницата служело злато, сребро, рогат добитък, коне и пр. Князете имали обичай да водят със себе си своя харем.
Досежно облеклото им, предават, че мъжете и жените носили широки гащи /шалвари/ и че жените подобно на мохамеданките си забулвали лицата с фереджета. Мъжете си бръснели гладко косата на главата и според азиатския обичай си туряли чалми, които не снемали дори в храмовете."
За облеклото, традициите и обичаите на старите българи свидетелстват и множеството достигнали до нас от различни източници рисунки.
След като през 811 г. се съединили със сънародниците си аварите, българите харесали тяхната носия и през Х в. вече носили аварска носия, наред със стария си кожух, носен от Петър докато още бил канартикин. За промяната на своето облекло през IX в. арабският писател Свидас пише: "българите се обличали по аварски" /Там, с. 90/. А каква е била аварската носия, известна представа може да се добие от приложното факсимиле.
Коренно се отличавали двата етноса /българи и славяни/ и по отношение на погребенията. Докато българите погребвали своите мъртъвци, славяните ги кремирали.
Сред факторите осуетили илюзорната симбиоза между тюрки и тракославяни, особено решаваща роля играла религията. По начало българите вярвали в своя Тангра и неговия шаман на земята; славяните имали своя Сварог и Перун. Славяните нямали идоли, нямали шамани, нито храмове.
Но ако двата етноса имали своите различни езически религии, те се разделечили още повече след настаняването на българите на полуострова. Докато славяните попаднали рано под влиянието на християнството във Византия, българите още в VIII в. попаднали под влиянието на мюсюлманството. Възприемането на две различни религии много красноречиво показва, че двата етноса вместо сънуваната симбиоза, се раздалечавали все повече, защото нито християнството позволявало брак с мюсюлманини, нито мюсюлманството разрешавало брак с неверник /християнин/. По този въпрос през Х в.съвременникът на българския цар Петър — император Константин VII Багренородни изрича следната присъда срещу Роман Лакапин, че дал внучката си на неверник: "И наистина, как е възможно християнин да влезе в брачни връзки и да се сроди с неверници, когато канонът забранява това и цялата църква го смята за чуждо и несвойствено на християнските повеления." /ГИБИ, т.У, с. 203/.
Свидетелството на Константин VII Багренородни, че българите и в последните години на своята държава били езичници и мюсюлмани се потвърждава и от други византийци от най-висш ранг, но за тях ще говорим по-нататък.
По времето на Гобор мюсюлманството било широко разпространено, в това число и сред ханското семейство. По този въпрос данни научаваме пак от питанията на Гобор до папата от 867 г. Папата отговаря на въпрос 103: "Вие питате какво трябва да се направи с нечестивите книги, които, както заявявате, сте получили от сарацините и се намират у вас. Те, естествено, не трябва да се пазят, защото както е писано "лошите беседи развалят добрите хора", но именно като вредни и богохулни да се предават на огън". /ЛИБИ, т. II, с. 92-93/.
Първият открит сблъсък на българите езичници и мюсюлмани с тракославяните станал по времето на Расате, но тяхното масово и десетилетно вилнеене започнало при Симеон.
При толкова непреодолими различия между двата етноса, при тяхното териториално разграничение и при различния статус в държавата, които имали, да се твърди, че българите минали през някакъв процес на славянизация е знак за недобросъвестност на историците.
1.4. ЕТНИЧЕСКАТА ПРИНАДЛЕЖНОСТ НА БЪЛГАРСКИТЕ ХРИСТИЯТСКИ ВЛАДЕТЕЛИ
Баснята за извършилата се симбиоза между българи и тракославяни дава материал на много историци да твърдят, че българските християнски владетели, т.е. владетелите от християнския период на българската държава, вече не били българи, а "славянобългари". В тази басня вярват повечето днешните "българи". Според внушенията на историците пръв от новия хибрид български владетели бил Гобор.
Християнските имена на тези владетели подвеждат обикновените граждани на България да приемат лъжата за истина. Историческата действителност обаче е съвсем друга и тя е отразена в писанията на съвременниците на тези владетели.
За етническата принадлежност на Гобор византийският писател Йосиф Генесий в труда си "Царе" посочва: "А предводителят на българите /Гобор/ по род произхожда от аварите и хазарите, и водещ името си от прадядо си Булгар, на когото ромеите позволиха да се заселят в Доростол и Мизия." /ГИБИ, т. V, с. 334-335/.
Човекът, подържал няколкогодишна непрекъсната кореспонденция със Симеон - патриарх Николай Мистик в едно от писмата си му напомня за етническия произход. Като го увещава да спре войните и разрушенията, защото иначе и неговия народ като редица други, опитвали се да завладеят Цариград, ще загине, напомня някои исторически факти: "Но и по-рано от персите племето 24Ш авари, клон от които сте и вие и у които вие /казано не за докачение/ бяхте роби и бежанци, е правило нападения на този велик, пазен от госпожата и владичицата на великия град е достигало до стените му, но и те погинаха." /В. Златарски, Писмата на Цариградския патриарх Николая Мистика до българския цар Симеон, Сб. НУ, кн XIII, с. 18/. Във Византия много добре са познавали произхода не само на Симеон, поради учението му в Цариград, но и на неговия баща. И двете съобщения /на Генесий и Николай Мистик/ повдигат въпроса, до който историците изглежда не се решават да се докоснат - че прозходът на Гобор и наследниците му се свързва с аварите, а не с някой друг етнос. Очевидно, по-специално Николай Мистик, е имал предвид не само, че част от българите /племената на Кубер и Алцек/, тръгнали със сънародниците си аварите на запад и там през 632 г., след смъртта на Батбаян, се опитват да завладеят ханската власт, но и нещо, което за сега остава неразкрито. При всички положения патриархът е имал предвид събитията на които сам е съвременник и свидетел - присъединяването на аварския хаганат към българската държава в 811 г. Изворите не отбелязват никакъв конфликт между авари и аваробългари след 811 г., което е много симптоматично. По-ясно казано, в държавните дела много проблеми се решавали в миналото с бракове на най-високо равнище, т.е. на владетелските семейства. Това ще рече, след победата си в 811 г. Крум ще да се е оженил за някоя аваро.българска принцеса, независимо дали е имал някакъв брак /нали и без това при тях съществувала полигамията/.
Обстоятелството, че произходът на Гобор и Симеон се свързва единствено с аваро-хазарите е допълнително доказателство, че българите никога не са изпитвали процес на асимилация от тракославяните. То се доказва и от ономастиката на българите от времето на Симеон — всички известни имена на боили, багаини и т.н. са тюркски: Бутаул, Алогоботур, Гоборис, Имник, Иртихтуин, Ицвоклия, Менуморт, Курт, Турчадис, Баян, Расате и т.н. За да е имало презумираната славянизация, би следвало сред изброените тук имена да присъствуват поне две-три славянски. Но в българската история подобно изключение не може да се открие.
Тази историческа истина е известна още от XIX в., когато големият български историк М. Дринов писа по повод славянизацията на тюркобългарите: "Ние приемаме Шафариковото мнение, че /българите/ са от чудско или финско потекло. При това ние бързаме да забележим, че нас твърде малко ни занимава потеклото на тези българи, защото този въпрос си няма мястото в историята на нашия народ, който не е техен потомък и няма нищо общо с тях, освен името, което случайно прие от тях." /М. Дринов, Съчинения, т. I, 1909, с.32/.
Точно това е принуден да разяснява на своите съселяни от с. Веселиново, Провадийско, изтъкнатият съвременен български историк Страшимир Димитров: "Скъпи мои земляци...Аз последователно съм изтъквал, че не можем да смятаме тюркоезичното българско население за анадолски пришълци, за чуждо тяло у нас. В своята маса те са коренно българско население. Обяснявал съм, че българската народност още през средновековието се състои от два етнически компонента. Първият е на хуноезичните българи /или прабългари, както обикновено ги наричаме/, които дават името на държавата ни и на народността ни. В тази народност се вливат през Х1-Х1У в. и установили се у нас части от племената на узи, печенеги и кумани, чиито езици са много близки до езика на българите, което улеснило бързото им побългаряване и включване в състава на българската народност.
Обяснявал съм. че тези българи никога не са били изцяло славянизирани, а си остават през цялото средновековие съществена хуноезична /тюркоизечна/ съставка на българската народност. Поради това никой у нас не смята гагаузите за турци...
Османското нашествие заварва българската народност не само като славяноезична, но и със значителна хуноезична /тюркоезична/ част, обитаваща предимно източните предели на българската етническа територия." /Димитров, Стр., Тюркоезичието, стереотипите на мислене и националното помирение, Раб. дело, бр. 7 от 01. 08. 1990 г./.
Малко трудно е изведнъж да се схване голямото значение на първата част от приведения пасаж - че печенеги, узи и кумани, дошли последователно през ХI-XIII в., т.е. един век след изчезването на българската държава, заварват Еспериховите българи неславянизирани на мястото /територията/, на която се настаниха в 680 г.
В шестото изречение на този пасаж Стр. Димитров уточнява, че новодошлите тюркски племена говорили език, много близък на езика, който говорили българите и това улеснило бързото им претопяване. За какво побългаряване на печенеги, узи и кумани би могло да се говори днес, ако Еспериховците, според историците, отдавна, още в IX в. били славянизирани!? Очевидно приказките за славянизацията на българите са толкова далече от средновековната реалност, че приличат на мираж.
Със статията на Стр. Димитров българите сами доказват две неща: 1., че в Североизточна България през ХI-ХIV в. основно население били тюркобългарите, и 2. че там дори през цялото византийско владичество славяни нямало, т.е. двата етноса през целия период от 681 г. до XIV в., както вече споменахме няколко пъти, двата етноса - българи и славяни, останали териториално разделени.
Колкото и парадоксално да изглежда, в тази част на България и днес славянското население е изключение и поради това почти всички по-възрастни хора там, които не са ходили на училище не разбират езика на тракославяните, наричащи себе си българи.
Разглежданият пасаж от статията на Стр. Димитров показва още нещо по отношение на Еспериховите потомци - гагаузите в Североизточна България - че те запазили не само своето етносъзнание на българи, но съхранили и спомена за своята държава и точно това фактически е причината за побългаряване на техните сънародници -печенеги, узи и кумани през ХI-ХIV в. Истинска илюстрация в този смисъл е споменът на видния български професор и полиглот в недалечното минало, роденият във Видин, Стефан Младенов: "По време на Балканската война, през месец май 1913 г., пътувах с други офицери от разни части, и всички останахме доста изненадани, когато един от спътниците ни се обърна към всички нас, та извика: "Какви сте вие българи? Вие не сте българи! Аз съм българин, а вие сте славяни!” Оказа се, че говорещият така беше от гагаузко потекло, с ония типични телесни белези, за които говори Иречек, и с едно пренебрежително чувство към оная славянска маса, която се отрекла от собственото си потекло, за да си прикачи чуждото ней, но славно име българи." /Младенов, Стефан. Печенези и узи-кумани в българската история. БИБ, IV, 1931, кн. 1,с.134/.
Не биха роптали днешните гагаузи против славяногласните в България, ако някога била осъществена прословутата славянизация на тюрките, защото и те и славяногласните щяха да говорят един език с определени проценти от славянски и тюркски думи, и най-важното, щяха да носят съзнанието, че са един народ, както предполагам е днес в Унгария с авари и магяри.
На основата на спомена на Ст. Младенов от 1913 г. за отношението на днешните българи - гагаузите към славяните, човек може да си състави ясна картина за средновековното отношение на българите към славяните. Ако днес гагаузите поради невъзможност да направят друго освен само да мразят тракославяните, то преди 1000 години, както свидетелствуват историческите паметници и книжовни извори, техните прадеди просто третирали всички извън своето тюркско племе като роби, продавали тях и децата им като роби и избивали при най-малкото недоволство.
Непонятно е как при толкова много свидетелства, опровергаващи измислената славянизация на тюркобългарите, историците продължават да мътят главите както на българите /гагаузите/, така и на онези, които откраднали името им - днешните тракославяни.
1.5. "ТЕЖНЕНИЕ" ЗА ОБЕДИНЕНИЕ С "ДЪРЖАВАТА МАЙКА"
Въпреки че всички исторически извори противоречат на фантазираната славянизация на тюркобългарите, изследователите издигнаха и абсурдната хипотеза, че -, славяните от Византия винаги "тежнеели" да се обединят , с "държавата майка", т.е. с българската държава. Благодарение на този мираж-тежнението на славяните от Тракия и Македония, България постепенно "мирно" обединила "българските славяни". Да имаше поне едно пряко или косвено свидетелство в този аспект, човек да повярва някак на поредната фалшификация, но няма.
Кога и как е станало невероятното "мирно" обединение на славяните, след като се знае, че през цялото съществуване на българската държава, тя е водила само войни с Византия. Няма да изброяваме грабителските войни в Тракия, те са по-известни, затова ще припомним тези опустошавали Македония. Още в 774 г. хан Телериг изпраща 12 хилядна войска да оплени берзитите, населявали басейна на р. Брегалница. Благодарение спешната намеса на император Константин V Копроним, който с войските си през Тракия навлязъл в България, и смелата защита на самите берзити, грабителите не могли да оплячкосат имота и добитъка, а населението преселят в степите отвъд Дунава.
През 807 г. хан Крум нахлул по коритото на Струма. За какво е нахлул при "тежнеещите" македонци с гордост ни разказва Йордан Андреев в книгата му "Българските ханове и царе VII-ХIV в." На стр. 29 той отбелязва: "Войските му /на Крум/ се появили в поречието на Струма, откъдето се завърнала с голяма плячка".
Излиза, че македонците "тежнеели" да дойдат тюрките, за да ги ограбят и избиват. С такива примери българските историци може да въодушевяват народа отвъд Хемус, но македонецът на тези грабителски тюркски набези гледа като на омразен и гнусен етнос. Още повече, че грабежите ставали все по-жестоки и по-чести.
Две години по-късно, през 809 г. Крум отново нахлува на югозапад и достига Средец. Като не могъл да го превземе, Крум дал тюркска клетва, че ако се предадат защитниците, ще ги пощади. Тъй като продоволствените запаси в крепостта свършили, защитниците македонци повярвали на клетвата и отворили вратите. Тогава "обединителят" по мирен начин "избил целия гарнизон от 6 000 войници и част от жителите".
В 813 г. същият хан успял да превземе Адрианопол /Одрин/. Освен че заграбил всичката покъщнина и добитъка отвел в България, пленените около 40-50 хиляди македонци с жените и децата Крум преселил в Онглоса отвъд устието на Дунава. Тези македонци след дълга подготовка, с помощта на императора успели да избягат от "държавата майка" и да се завърнат по домовете си, водейки тежки сражения не само с българите, но и повиканите им събратя маджарите.
В същата 837 г. българският хан Пресиян изпратил срещу смолените в Сер и Драма кавхана Исбул. По византийските извори потекли реки от кръв.
За днешните македонци е любопитно да знаят какво е правил "славянизираният"- Гоборис. Няколко месеца след като заел ханския престол в 852 г., пролетта на 853 г., нахлул заедно с владяните вече събратя аварите и достигнал до Солунско. На Византия се наложило да плати на сърби и немци, за да ги нападне от запад и така били изтласкани обратно зад Хемус. Във връзка с "тежнението на македонците да се '"обединят" с тюркобългарите нашия съвременник е любопитен да научи и какви индивидуални или масови прибягвания е имало през целия период от VII до Х в. на македонци в България. Такива случаи, разбира се, няма, както няма случай през социалистическия период безработни западноевропейци да са прибягвали при нас. В обратна посока обаче бягствата на тракийци и македонци от България историята е засвидетелствувала твърде много. Не е редно тук да се занимаваме с индивидуалните бягства на славяногласните от България, затова ще споменем по-важните масови бягства.
Първото масово бягство на македонци от Средния Дунав, където били отвлечени като пленници от аварите през 626 г. станало около 60 години по-късно в 695-697 г.
Второто масово бягство, засвидетелствувано от византийските летописци станало половин век по-късно, по време на вътрешните династични междуособици в България, 757-760 г. Като използували дворцовите борби в Плиска, славяните от Източен Хемус и Черноморското крайбрежие на брой около 208 000 избягали във Византия, която ги приела и настанила на р. Артана в Мала Азия.
През 837 г., както вече споменахме, избягали македонците преселени вОнглоса от Крум. При обявяването на войната на Крум срещу Византия в 813 г. от "държавата майка" избягали всички славяни от Айтоско и Карнобатско. Затова след като наследникът на Крум, Омуртаг, подписал тридесетгодишния мирен договор с Византия в 815 г., настоял в договора да се запишат и следните клаузи: "Втората глава е за славяните, които са под властта на императора. Те трябва да си останат там, където са били заварени от войната. Третата глава е за славяните, които не са били подчинени на императора от крайморската област. Тях императорът трябва да върне по селищата им." /Българската държавност в актове и документи, с. 21/. От третата клауза на договора разбираме, че още преди да започне войната избягали на юг не само славяните, влизащи в границите на империята, но и онези от Източен Хемус, които все още били независими и от България , и от Византия. Последен известен княз на тези независими славяни бил Славун. За да бягат и независимите още славяни, можем да си представим на какви издевателства са подлагани от "славянизиращите" се българи.
През 924 г. македонци и сърби въстават срещу българското владичество и нанасят незарастваща рана на българската държава. При потушаването на въстанието, според писмото на император Роман Лакапин до Симеон от 925 г., във Византия избягали 25 000 души македонци. Един от тях е бил Георги от Филипополско или Одринско, разказал своята одисея на монасите от манастира край гр. Му р в Тесалия. Ако по времето на Омуртаг срещу българите въстанаха тимочани и браничевци, при Симеон македонци и сърби, а през 925 г. и хървати, това показва, че тези средновековни народи никога не са се чувствували в българската държава като в своя държава, а като в държава победителка. Като прибавим към масовите бягства и въстания и неотбелязаните в изворите единични бягства, ще добием пълна картина за химерата "тежнение" на "българските" славяни към "държавата майка". Тези бягства са ставали въпреки драконовските мерки прилагани от българите срещу бегълците на граница. Макар че по-вероятно било бягащият да загине на границата, потокът от устремили се към културна Византия не прекъсвал. Тъкмо бягствата са били причина за прилаганите драконовски мерки по границата. Ето какво е питал Гобор папата през 867 г. с въпрос 25 и какво му отговаря последният: "Вие заявявате, че по обичая на отечеството ви всякога пазачи бдят на границата между вашето отечество и това на другите; и ако роб или свободен избяга по някакъв начин през тая същата стража, то незабавно вместо избягалият се избиват пазачите." /ЛИБИ, т. II, с. 85/.
Запитвал ли се е някой от какъв етнос са били робите в България по времето на Гобор? - Тези роби са били пленници от Тракия и Македония, където тюрките грабили плячка и земеделци, за да им произвеждат жито и зеленчуци.
Всеки опит за бягство от варварската държава е означавал етническа и политическа непоносимост на македонци и тракийци, а не поднасяната ни фалшификация, че тежнеели да се присъединят към тази държава.
Пряко и неопровержимо доказателство, че бягството на траки, македонци и сърби се дължат на рязката етническа несъвместимост на тези народи с българите е свидетелството на император Роман Лакапин. В свое писмо до Симеон, като отрича правото на последния да се кичи с титлата "василевс на българи и ромеи", изтъква именно етническата непоносимост към тюрките и техния крайно примитивен обществен и особено културен живот. "Недей мисли, че ти, като си разорил целия Запад /Тракия, Македония и Тесалия/, и си изловил в плен жителите му, имаш основание да се наричаш цар на ромеите, защото последните не са доброволно към тебе прибягвали, но заробени от вас със сила и война, прибягват от вашите провинции, при нас като при единоплеменици." /В. Златарски, п.с., с. 791/.
Особено важно е подчертаното от император Роман Лакапин, че бягащите се чувствували единоплеменници с ромеите от Тракия и Македония, а не с етноса на Еспериховци.
Такава е била историческата реалност, която изследователите днес най-безскрупулно подменят с миражи.
2. МНИМАТА СЛАВЯНСКА ШКОЛА В ПРЕСЛАВ
Под "Преславска школа" обикновено се разбира славянска книжовна школа, създадена уж в 893 г. Явно изследователите /български и чужди/, защищаващи тезата за славянска книжовна школа в Преслав, са заложници на утопичната хипотеза за създаването на "българско-славянска федерация" в 681 г. и последвалата я "славянизация" на тюркобългарите. Двес, едно хилядолетие след създаването на въпросната школа, за да изплува истината около нея, ще трябва да тръгнем не от 893 г., а от времето на Гобор.
2.1.ГОБОР ТЪРСИ ПРОПОВЕДНИЦИ НА ВЯРАТА, А НЕ УЧИТЕЛИ
За да се обоснове тезата за създаването на мнимата славянска школа в Преслав, изследователите "доказват", че българският владетел Гобор търсил славянски учители като екстрадираните от В. Моравия и Панония Кирило-Методиеви ученици в 886 г.
Гобор обаче не е търсил учители в днешния смисъл на думата, а просто високообразовани свещеници и епископи. В онова време учители на вярата могли да бъдат не случайни и слабограмотни хора, а епископи, каквито във В. Моравия били Климент, Наум и Ангеларий. С една дума, Гобор търсил не педагози, а учители на вярата - епископи или поне високообрадовани свещенници, чието следващо стъпало в църковната йерархия е епископския сан.
Учители на вярата Гобор търсил, защото тъкмо такива не достигали на обширната държава, а страната му била залята от слабограмотни монаси. Това положение изрично е подчертано от византийските извори. Ето какво пише в един от тези извори: "И както чрез тях /епископите/, така и чрез благочестивите монаси, които били събрани из планините и из земните пещери и били изпратени там /в България/ от императора..." /ГИБИ, т. V, с. 121/. през 870 г.
Не само монасите, но и някои от епископите, дошли от Византия, не били подготвени както трябва, за да бъдат учители на вярата и по този повод в "Поучение към епископите и свещениците" Климент Охридски, на основание на посланията на апостол Павел до своя сподвижник - македонеца Тимотей и Тит пише: " И тъй, от къде идват злите псета еретическите учения?" И дава следното обяснение: "От незнанието и неопитността на епископите и свещениците! И наистина, как ще преподават правилно Словото Божие, когато те са прости и незнаещи закона, основата на законодателите." /Св. Климент Охридски, Слова и поучения. 1970, с. 322/.
Значи епископи, които не разбират добре и правилно каноничните постулати и основните положени от законодателите, т.е. създателите на християнството, са причина да се появяват разните християнски ереси.
Учители Климент нарича именно законодатели като апостолите Петър и Павел. В "Похвално слово на светите апостоли Петър и Павел" той ги нарича: "Петър е начало на правата вяра, велик учител на Божията църква". Обръщайки се към двамата, Климент отбелязва тяхната заслуга: "Вие усъвършенствахте всички учители и просветихте всички".
Поради връзките на апостол Павел с Македония и обичта му към македонския народ, Климент с горещ патос го нарича "О, добър наш учителю". /Там, с. 224/. Във византийската канонична литература всички по-известни богослови като Василий Велики, Йоан Златоуст, Йоан Дамаскин, Григорий Богослов, Йоан Студит и други, също се наричат "учители на вярата", а в множествено число "учителите".
Като имал предвид колко неподготвени достатъчно епископи и свещеници имало вече в България, Гобор търсил изход, но не го намирал, защото било невъзможно за няколко години да бъдат подготвени епископи и свещеници, които правилно да убеждават във вярата, а не с •приказките си да раждат ереси. С една дума, на Гобор не достигали просветените епископи и свещеници, и поради това толкова много се зарадвал на изпитаните в борбата тъкмо с триезичието Кирило-Методиеви ученици. Само такива учители можели да убедят доскорошните езичници и мюсюлмани в България, че християнството е истинската религия.
За да докажат своята хипотеза, че Гобор търсил педагози, изследователите се позовават на "Пространното житие" на Климент. Но тъкмо то ни разкрива, че Гобор не търсил никакви педагози и то по славянски език, а учители на вярата. Ако Гобор бил търсил славянски просветители, защото обществените нужди на българската държава изисквали това, той нямаше да крие Климент, Наум и Ангеларий у свои верни боили; нямаше да им забранява да излизат сами по улиците на Преслав, за да не пострадат от тюркската тълпа.
Ако българите били славянизирани и усещали нужда да слушат божието слово на славянски език, първата стъпка на Гобор щяла да бъде да представи новопристигналите на столичната общественост, като им уреди възможност да проведат църковна служба на славянски език. Вместо това, той е принуден да ги крие от своите сънародници.
За да преодолеят несъвместимостта между своята хипотеза и реалността, в която попаднали Климент и другарите му, изследователите като аргумент изтъкват факта, че Гобор и неговите верни боили водили разговора с Климент и Наум. Самият факт, че Гобор разчитал само на верни нему боили за опазването им, а не на обществената потребност от славянски учители, означава, че етническата атмосфера в столицата не само не се-нуждаела от славянски просветители, но били и враждебно настроена към представителите на славянския етнос.
В такава ситуация необходимо е да се изясни какви разговори са водили Гобор и верните му боили с новодошлите.
В параграф 48 на Климентовото Пространно житие се казва: Гобор "благодарил на бога, че му изпратил такива служители като благодетели на България, и че и е подарил за учители и устроители на вярата не случайни лица, а изповедници и мъченици". В този пасаж много ясно са подчертани две неща: Първо, че според агиографът, а това е ученик на Климент, бог ги изпратил като благодетели не на своето отечество, на родината им, а на чуждата тям България. А това означава, че агиографът съзнателно е разграничил своето отечество и на Климент - Македония от България.
На второ място, потвърждава вече казаното, че Гобор търсил "учители и устроители" на вярата, на новата религия - християнството.
На трето място, агиографът е изтъкнал, че тези "учители и устроители на вярата" били мъченици, т.е. изпитани в битки с езичеството и триезичието мъже, и поради това на тях може да се разчита напълно, в смисъл, че ще могат да разколебаят и най-закоравелият езичник, за да приеме християнството и по съзнание.
Явно агиографът на Климент е знаел точното значение на средновековната дума "учител и изповедник". Нито един педагог нито в средновековието, нито в по-ново време не е бил изтъкнат "изповедник". Това винаги е било приоритет на свещеника и епископа. Това обстоятелство е подчертано и в параграфите Х и XI, където се разказва за гонението на Кирило-Методиевите ученици в Моравия и Панония след смъртта на Методий. "Тези, които имаха длъжност на учители, какъвто бил известния Горазд, за когото често споменавахме и когато Методиевата добродетел постави на престола...", "също и свещеника Климент, мъж много учен, Лаврентий, Наум и Ангеларий, тях и още мнозина други славни мъже оковали във вериги". Не само средновековното значение на думата учител показва, че Гобор не търсил педагози, но и същността на разговорите, които той и неговите верни боили водили с новодошлите. "А и него самия обхванало желание да разговаря всеки ден с тях, за да научава от тях древни истории и жития на светците и чрез тяхната уста да чете писанията". За древната история говорил и за житията на изтъкнати християнски мъченици Гобор с Климент и Наум, а не за просвета, училища и книги, нито за славянски език.
В сферата на вярата били и разговорите, които водили боилите с учителите. Пак в параграф 48 четем: "Но и тези от неговите приближени, които се отличавали с достойнство и голямо богатство, идвали при светците като деца при учителя си, разпитвали за всичко, което се отнасяло до спасението". И тук разговори за новата вяра, и никакви намеци за просвета, книги, за славянски език и т.н. Темата на разговорите, които водили княза и приближените му боили били свързани с мислите, които ги вълнували все още, като довчерашни езичници, покръстени на сила, за да разберат с какво християнството превъзхожда собствената им езическа религия. Те изобщо не се интересували от някаква славянска писменост, защото отдавна свикнали да си служат с византийската писменост и език - още от времето на Кубрат. В последния пасаж на житието на Климент обаче много ясно прозира факта, че общуването на Климент и Наум било ограничено само с княза и верните на него боили, тези, които го подкрепили в 865 г., когато изби 52 от тях, заедно със семействата им. Останалите боили обаче изобщо нито се интересували, нито пък имали достъп до чужденците в българската столица.
Всеки изследовател, търсещ истината, не може да не схване акцента, който агиографът е прокарал в житието на своя учител за пребиваването му в Преслав и това в Македония. Докато при пребиваването му в Преслав разговорите се въртят около вярата и нищо не се споменава или загатва за просвета, за езика и писмеността, във втория период, т.е. на живота му в Македония, житиеписецът акцентира върху педагогическата, просветната и книжовната му дейност, пренебрегвайки разговорите за вярата дори през времето, когато те стават основното му задължение - апископството в Деволска епархия. Този очевиден паралел в дейността на Климент си има своето историческо обяснение - до 898/899 г. в България изобщо никога, никъде и от никого не е повдиган въпросът за славянската писменост, просвета и училища, за славянски книги на славянски език. Затова в пространното житие на Климент до 899 г. не могло да се споменава изобщо за славянска просвета и книжнина. Ако се върнем към разговорите на княза и верните му боили с Климент и Наум, ще установим, че никъде не се споменават думите "славяни", "славянски" и т.н.
Натрапваната от изследователите илюзия за славянски учители и просвета преди 899 г. се опровергава не от чужди, а от домашни книжовни извори. Става въпрос за "Преложение книг", известно по руски преписи, където ясно и категорично е посочено, че разрешение да се превеждат текстове от византийски книги на славянски е посочена годината 6406 г. /898/899г./. Този изключителен исторически документ се потвърждава и от друг източник, на който българските историци и филолози уж много държат - "Учително евангелие" на Константин Преславски. Там също е посочена годината 6406, т.е. края на 898 /м. август/ и началото на 899 /началото на м. септември/.
Проблемът за истинската нужда, която имал Гобор може да се постави и по друг начин. Как у Гобор се родила идеята да търси славянски учители, ако не е знаел съществуването им в Панония и В. Моравия? Ако пък е знаел, защо не поиска от архиепископ Методий такива още през 883 г., когато помогна с войската си на немците да принудят Светополк да се признае за немски васал, които пък изловиха всичките им ученици и ги продадоха в робство, а епископите съдиха и осъдиха на екстрадиране? Но и ако тази възможност е пропуснал, когато в 886 г. научил от Климент и другарите му каква е съдбата на останалите 200 души, защо не поиска от Византия да му изпрати поне половината от тях? За да намерят изход от парещите ги въпроси изследователите пускат в ход измислиците. "История на българската литература" се опитва да убеди света, че Константин Преславски, Йоан Екзарх, презвитер Григорий и черноризец Тудор, които за по-кратко ще наричаме "моравско-панонската група", дошли от Византия няколко години преди Климент, Наум и Ангелариа, и което е още по-фрапиращо, те донесли от Византия не глаголицата, а кирилицата. На какво се базират изследователите, когато лансират недоказуеми хипотези? Основават се на факта, че в 880 г. император Василий I Македонец и патриарх Фотий поканили Методий от В. Моравия да посети Цариград по две причини: да присъствува на Седми Цариградски поместен църковен събор, и на второ място, да присъствува, а може би и да открие учредената в столицата славянска църква. Тази църква трябвало да изиграе ролята на важен фактор за изкореняването на езичеството сред отделни славянски общини в империята. За целта обаче трябвало да има славянски свещеници и службите да се изпълняват на славянски език по славянски книги. За целта Методий отвел в Цариград със себе си двама от своите ученици - свещеник и дякон, със съответните книги.
Това събитие в живота на Византия българските изследователи експлоатилат като организирано за тях: "Задържаните Методиеви ученици ведно с книгите ще да са били изпратени в България - на Борис", "В България Методиевите ученици идват с всичките си знания, с целия свой опит и опита на основоположниците на славянските литератури". И още по-парадоксалното твърдение: "Изпратените в България Методиеви ученици и сподвижници ще са заели ръководни постове в организирането на славянската черква и славянския духовен живот в България. Те ще са станали помощници на Гобор и негови верни привърженици, с тях укрепва и се оформя Преславската книжовна школа. Наскоро в тая школа и изобщо в българската култура се вливат нови, значителни сили. В България идват цяла група Кирило-Методиеви ученици и сподвижници, преследвани и изгонени от В. Моравия" /История на българската литература, т. I, с. 82-83/.
Тези съновидения противоречат на всички исторически реалности и извори. Защо е трябвало византийското правителство да проваля своята политика по отношение на съществуващите гнезда на езичество сред славяногласните в империята, когато е могло да наредят на Методий да изпрати и в България няколко свои ученици с необходимите книги? Могло е Гобор и лично да помоли архиепископ Методий да му изпрати толкова "нужните му" славянски учители. Защо не го е направил?
Но фантазьорите не се усещат, че сами си противоречат, когато съчиняват басни. Ние вече посочихме, че през 886/887 г. Гобор е бил принуден да крие Климент и другарите му, тъкмо защото обществената и политическа атмосфера не налагала въвеждането на славянската писменост и език. Как е могъл Гобор да си въобразява, че при липсата на обществена необходимост, с шепа свои привърженици ще наложи на боилите и багаините чуждия им във всяко отношение славянски елемент!? Каква славянска политика е могъл да провежда Гобор, без подкрепата нито на българи, нито на славяни, защото имена на последните изобщо не се срещат в българския политически живот. А би трябвало поне 50% в държавното ръководство, администрация и войската да са лица от славянски произход или смесени тюркославянски имена. Такива обаче няма и "за лек", казва народът.
Схемата, която ни предлагат фантазьорите се сблъсква с реалностите на онова време. При положение, че Константин Преславски, презвитер Григорий или Йоан Екзарх са изпратени от Византия на Гобор в 882 г., защо с тях не е водил разговорите, които пет години по-късно води с Климент, Наум и Ангеларий? Защо според Първото житие на Наум от Цариград в България дошли не двама, а няколко от продадените в робство Кирило-Методиеви ученици? Ако приемем, че в 882 г. в България дошли Константин Преславски и Йоан Екзарх, то къде са онези, дошли от Византия през 887 г.? И какво са работили в България, защо за тях източниците никаде не споменават нищо? Съвсем неразбираемо е, щом Константин Преславски и Йоан Екзарх дошли в България през 882 г. и станали първи помощници на Гобор в културната му политика, защо първият става епископ 25 години по-късно /в 907 г./, когато Климент стана епископ още в 893 г. , и защо Йоан Екзарх изобщо не стига до висш сан?
Защо според известието на "Преложение книг" до 898/899 г. в България не било разрешено да се превеждат книги на славянски език? Всички тези въпроси просто отричат и опровергават предлаганите от исориците сурогати.
Но когато говорим за грижата на Гобор да намери славянски учители, ние трябва да се запитаме още нещо. След като на държавата в 882 г. били необходими повече славянски учители от изпратените му двама /Константин и Йоан/, и вече е знаел, че в Панония и В.Моравия е имало над 200 души, защо не поиска от Светополк поне още двама-трима Кирило-Методиеви ученици? Или, защо в 883 г., като изпрати своите войски в помощ на немците срещу Светополк, не изпрати с тях и Константин или Йоан, за да придумат и други от своите съученици да дойдат да работят в България? При голямата нужда, която уж имал Гобор, защо войниците му не доведоха на сила /като военнопленници/ няколко души, а чака случайността да му изпрати в 886 г. Климент, Наум-и Ангеларий?
Има и още по-интересен въпрос: защо Гобор, след като получил от управителя на Белград Алогоботур съобщение, че е задържал всички екстрадирани от Моравия и Панония Кирило-Методиеви ученици, не прие всички в Преслав, а ги остави да заминат едни за Дакия, други за Далмация?
Последният въпрос ни дава и отговор на къде се стремяли и се надявали, че ще получат спокойствие -родината им във Византия - Македония, а не към България. Едва след като стигнали в Преслав и разговарял с тях, Гобор успял да ги убеди да останат да работят в България като духовни лица. Обективността в българската история очевидно винаги е била непозната категория и затова заливат обществеността със сурогати и допълнителни опиати като следните: "При наличието на два вида писменост в България /кирилица - донесена от Константин и Йоан, и глаголица - донесена от Климент и Наум/, Борис и неговото обкръжение е трябвало да решат въпроса коя писменост да приемат като официална. Решението на тоя въпрос не минало без спорове и борба" /Ем. Георгиев, Разцвет..., с. 85-86/. В тази мнима борба връх взела кирилицата, защото приличала на византийската и била по-лесна в графично отношение. И с това твърдение се игнорират редица факти. Например, щом Константин Преславски донесъл кирилицата и тя била избрана, защо паметниците с тази азбука се появяват 30 години след въвеждането й в 893 г. за официална? Защо в нито един книжовен паметник не се загатва за съществуването на кирилицата през IX в.?
Защо никъде никой от славянските книжовници не загатва Константин Преславски да е създавал друга писменост освен създадената от Константин Философ? Защо според македонските книжовни паметници Климент създал кирилицата и то в 915 г.? И най-важния въпрос, защо Наум настоява пред Константин Преславски да се заеме с превод от византийски книги, а не обратно? И могъл ли е Константин да иска това от Наум, след като последния не е познавал кирилицата? Илюзии, илюзии...!
Като цяло, на Константин Преславски се приписват велики дела, когато той сам признава, че дошъл в България без да владее в необходимата степен византийски език. Когато Наум му напомня, че трябва да се опита да превежда, той признава в "Пролог" към "Учително евангелие": "Затова и аз, нищожният, като бях убеден, както казах да преведа тълкуванията на светото евангелие от гръцки на славянски, убоях се и треперех, като виждах слова, които надхвърлят моето разбиране и сила".
Константин Преславски е срещал във византийските книги думи и оригинални словосъчетания, понякога с богословско-философски изрази, които надхвърлят неговите познания на този чужд за него език и се чувствувал безпомощен.
Признание за слабо владеене на византийски език прави и Йоан Екзарх, както ще видим след малко. Никъде Константин Философ, Методий, Климент и Наум не срещали затруднения свободно да превеждат всякакви изрази, словосъчетания и обрати на византийските книги. От пространното житие на Методий се знае, че след завръщането му от Цариград в 882 г., той изоставил всичко друго около архиепископските си задължения и "...най-напред постави от своите ученици двама свещеници добри скорописци и преведе бързо от гръцки на славянски всичките 60 библейски книги в пълнота, с изключение на Макавеите". Поразителна разлика, нали!
Вместо да потърсят причините, поради които Константин и Йоан срещали затруднение при превода от византийски книги, рисуват нови миражи.
За да разберем защо Константин Преславски срещал затруднение при желанието да превеждат с Йоан Екзарх, трябва да припомним характеристиката, която Методий прави на Горазд, когато го запитали на кого ще повери архиепископския престол след себе си, Методий отговорил: "Този е един свободен мъж от вашата земя, начетен е в латинските книги и е правоверен: нека да бъде върху него божията воля и вашата обич, както и моята". Значи на първо място Горазд бил начетен в латинските книги, а след това, разбира се, в славянски език и . писменост, но не и в ромейските книги. Защо в латинските книги, а не в ромейските, също си има обяснение. Още от покръстването на моравци и панонци през 20-те години на IX в., църковен език там бил латинският, по латински книги се извършвали църковните служби. Това е причината Константин и Йоан да не владеят в достатъчна степен византийски език. За съжаление, на историческата наука вместо характеристиката на Методий за Горазд, несъмнено валидна и за Константин и Йоан, "История на българската литература" ни предлага сурогата на Ал. Т. Балан, формулиран във връзка с мъчението на Кирило-Методиевите ученици от немците: "А които имаха учителски чин, какъвто имал известния Горазд, когото често споменавахме, и когото като моравски уроженец и като съвършен познавач на двата езика, славянски и гръцки, Методиевата благодетел поставила на архиепископския престол" /Ем. Георгиев, Разцвет на българската литература в 1Х-Х в., с. 85/. С магическа пръчка Горазд се превръща от начетен в латинските книги в начетен във византийските книги и този сурогат се прилага на Константин Преславски.
Фрапиращи са басните, съчинени и около личността на Йоан Екзарх. Според Ив-Дуйчев и Ем. Георгиев "Йоан ще е произхождал от знатен българско-славянски род" /Разцвет...с.207/. И още: "Йоан Екзарх бил български славянин, езикът на който пише старобългарски той нарича свой" /Там, с.208/. В тези две изречения има две фалшификации, защото противоречат както на историческите извори, така и на самопризнанието на самия Йоан. Въз основа на какъв извор или известие се твърди, че Йоан бил от "знатен българско-славянски род", никой не може да посочи. Историята обаче може да посочи свидетелство, че Йоан никога не се е чувствал "български" славянин. В "Пролог" към "Шестоднев" Йоан се обръща към българския господар: "Така и ти, господарю мой, славни царю, Симеоне христолюбче, не преставаш да търсиш неговите /на бога/ заповеди и творения, желаейки да се украсиш и иславиш с тях. Защото такъв обичай има и по нас". Как по-ясно да го каже Йоан на българските изследователи, че той се разграничава от земята и народа на Симеон! Няма никакво значение къде е това "по нас", важното е, че то не е в България, а някъде извън нея - в Панония, Тесалия, Опсикион и т.н.
Ако е бил "български" славянин, Йоан не би се спъвал във византийската литературна реч като Константин. А в това отношение той изповядва буквално същото: "А аз, слушайки много пъти, исках да преведа вярно на славянски език тълкуванията на учителите...Като размислих обаче, убоях се като се потруда за полза на поколението да преведа на свой език учителските съчинения, да не би да ги изопача, защото познавам тъпотата и грубостта на своя ум и физическата си немощ. Това като размислих въздържах се".
Значи и Йоан, въпреки желанието си, доста време не се решавал да се заеме с превод, тъкмо защото не разбирал в достатъчна степен византийския литературен и особено богослофско-философския език на византийските книги. Като панонец и той, разбира се, бил начетен в латинските и славянски книги, но не и във византийските.
Като знаем това, разбираме, че в приведените три негови изречения той говори за два езика —единият е общославянският, а другият, който той нарича "свой" -панонски диалект на този език. Йоан Екзарх имал основателни причини да иска да преведе учителските тълкувания на "свой" език - едната е, че той най-добре владеел родния си диалект, и втората - че според немския поет и писател Йохан Волфган Гьоте в Панония през 867-868 г. Константин Философ превел библията /Б. Кирянов, Величието на македонския народ, 2002 г./.
Впрочем, не само признанието на Йоан Екзарх говори, че не владеел в необходимата степен византийски език. То се доказва и от качеството на неговите преводи, особено първите.
Руските познавачи на средновековния византийски и славянски езици А. Горски и К. Новоструев още преди 150 години писаха за преводите на Йоан: "Преводът като цяло е добър, ясен и свободен. На много места са преведени неточно и неправилно. По-трудно от всичко за преводача е било да избере правилни съответствия на философските термини" /А. Горски и К. Новоструев, Описание славянских рукописей, Московской библиотеки, т. II, ч. 2, 1859, с. 305/. : Съвсем естествено е, Горски и Новоструев да проявят снисхождение към въпрония превод, но съвсем по друг начин реагира на качеството на превода немския учен А. Лескин: "Йоан често не разбира значението на най-обикновени гръцки думи, пише Лескин. Често не разбира значението на думата, но се стремял да превежда буквално, така да се каже, етимологически вярно". "Конструирал твърде често погрешно гръцките словосъчетания и сложни изречения". Поради тези слабости на превода на Йоан, той бил неразбираем не само през Х в., но и от днешния читател, ако не разполага в същото време и с византийския текст, за да схване смисъла на превода.
За Йоан Екзарх е имало още една причина да владее по-лошо византийски език от Константин Преславски -това, че той не бил ученик нито на Кирил, нито на Методий, за да го научи от тях. Той е бил ученик на някои от онези 50 ученици, които Коцел предоставил на изгонените от В. Моравия Константин Философ и Методий през 867-868 г. и които поради краткия престой в Панония - около година време, нямали възможност да овладеят по-добре чуждия за тях византийски език, а използвали наложения им официален език - латинския.
2.3. ЗАМЕНЯН ЛИ Е ВИЗАНТИЙСКИЯ ЕЗИК СЪС СЛАВЯНСКИ
Не е необходимо да се впускаме в детайли, за да се докаже, че политическата ситуация в България през 893 г. не е позволявала да се извърши презумираната езикова и писмена реформа. Достатъчно е да се приведат историческите извори, доказващи, че в българската държава официален език си останал византийският до края на нейното съществуване.
В продължение на две години българите начело с езичника и славянофоба Расате - фобия, завладяла го още по време на пленничеството му при сърбите, вилнеят в държавата срещу християните, а това са славяните и наличното в страната византийско духовенство от висшия и нисшия клир. Според свидетелството на Константин Преславски славяните в България са изтезавани, убивани, бесени и хвърляни на зверовете. За силата на славя нофобията у българите и за масовата подкрепа, оказана на Расате говорят две неща: жестокостта, която употребил Гобор срещу сина си, за да смири обхваналото масите желание да унищожат чуждите им във всяко отношение славяни и византийци, и второ, липсата на сведения или загатвания Гобор да е използвал драконовските мерки срещу боилите и багаините, коловрите и шаманите от 865 г., когато изби 52 от тях с целите им семейства. Причината да не приложи втори път тази мярка не се корени в страха от християнството, а страх от масовата подкрепа оказана на Расате. Ако в 865 г. се възбунтували само боилите и багаините, връщащи се от войната в Панония, то в 893 г. участвували всички. Това признава и В. Златарски: "Владимир /Расате/ не ще да е действувал сам; той е намерил подкрепа и опора в ония български боили, които недоволни и дори враждебно настроени против Борис, се опитвали още веднъж да си върнат предишната сила и значение в държавата. Защото само чрез него българското боилство е могло да си възвърне изгубеното политическо значение..." /"В. Златарски, п.с., с. 256/.
В случая Златарски допуска една основна несъобразеност като твърди, че боилите противопоставили се на Гобор в 865 г., подкрепили и Расате в 892 г. Гобор сам признава пред папата, че според тюркобългарския обичай, 52-та боили той избил заедно с целите им семейства. Следователно, това не са боилите от 865 г., нито пък са били отделни боили враждебно настроени срещу Гобор, а всички боили, незабравили нито тюркската си идентичност, нито своето езичество. И не само по време на Расате езичеството у българите не било умряло, но и при Симеон то се проявило с още по-голяма сила, и особено през периода 917-927 г., но за него ще говорим на съответното място.
За да се реши Расате на гонение не само срещу славяните в държавата, но и срещу византийско духовенство, намиращо се тогава в България, означава, че онези, които тръгнали с него са повече от подкрепящите "славянската" политика на Гобор.
При създалата се в страната политическа ситуация да се допуска, че Гобор се решил и на кардинална езикова и писмена реформа, която българите вече показали, че не приемат, е фриволно. Тази хипотеза се опровергава от всички исторически извори, за които ще говорим след малко.
За да не обременяваме излишно критичния анализ с наши разсъждения и доводи, ще припомним най-фрапиращите случаи на разминаване между защитаваната от изследователите теза и историческите извори.
Косвено доказателство, че болшинството българи по времето на Расате били езичници /тангристи/ е фактът, че на престола бил оставен не законния канартикин /принц/, Гаврил, а вулиатарканът /втория принц/, готвения за монах Симеон. Несъмнено и Гаврил е бил сред подкрепилите Расате и по тази причина лишен от бащата с правото да наследи Расате.
В годината, в която уж бил изхвърлен византийският език - 893-та, Гобор, а това ще рече и Симеон, приемат в Преслав на мястото на убития архиепископ от Византия Георги новия български архиепископ Йосиф. Йосиф /Първият български архиепископ бил Стефан/, естествено довел със себе си и своя най-близък антураж - мирски и църковен. Изпращането на Йосиф за глава на българската църква не говори за изхвърлянето на византийски език, а за изпълнение на църковните служби на официалния в държавата византийски език.
През 904 г. след войните 894-898 г. с Византия и маджарите, Симеон поставя известния Наръшки граничен камък с надпис на византийки език. Този надпис бил дублиран на втора плоча с идентично съдържание и език. Още Й. Иванов посочи, че наличието на два еднообразни надписа показва, че единият е бил обърнат на юг, за да се чете от гражданите на Византия, а другият бил обърнат на север. За обърнатия на юг има обяснение защо е на византийски език, но защо и обърнатият на север, явно предназначен да се чете от населението живеещо в България, е на този чужд език - няма? Защото официален език в България е бил византийски език.
Каменният надпис с рисунка на възрастен ездач, прикрепящ на седлото ранен младеж, намерен в Преслав и писан през 913 г., приканващ тюркобългарите с конете си да отидат да грабят в Романия /Тракия и Македония/, също е на византийски език. Писан 20 години след въображаемото изхвърляне на византийския език, защо и този надпис е на византийски, нали би останал непрочетен тъкмо от приканваните младежи? По времето на срещата на Симеон с византийския император Роман Лакапин през 923 г. българският владетел се явил с огромна войска, която го приветствувала не на славянски, а на византийски език. За този случай Симеон Логотет пише: "Симеон, водейки безчислено множество, разделени на много полкове. Тези, които поставиха помежду си Симеон, прославяха го като василевс на ромейски език". Тези млади хора в българската войска, родени около прословутата 893 г., 30 години след изхвърлянето на византийски език кой, кога и защо ги е учил на ромейски език, за да го прославят не на "официалния" в държавата славянски език? Защо върлият антивизантиец позволил на войската си пред очите на византийския император и цялата му свита да го приветствуват на византийски език?
След победите на Симеон в Тракия били поставяни така наречените "победни - каменни надписи". Такива били поставени в Родосто, Аркадиополис /Люле Бургас/, Димотика, Виза и т.н. Всички те били на византийски език. Предназначението на тези надписи било не само да останат като свидетелство на историята, но и като средство за повдигане на патриотичното чувство на българите. Защо обаче и те са на византийски? Кой от българите е могъл да ги чете 30-35 години след изхвърлянето на този език от България?
Заедно с младоженците Петър и Мария /Ирина/ в 928 г. Роман Лакапин изпратил за патриарх на българската църква Дамян. Този византиец също дошъл със своята византийска мирска и духовна свита, провеждал църковните служби в столицата и писал кореспонденцията си на византийски език. Този факт за изхвърляне на византийски език ли говори или за неговото укрепване?
Няма по-официален документ за една държава -средновековна или съвременна, от печата на нейния владетел или президент. От приложените факсимилиета се вижда, че печата на покръстения Гобор е на византийски език и гласи: КЕВОNОN МНХАНЛ АРХОNТА ВОУЛГАРIАС /Господаря на България, архонт Михаил/. Симеон имал няколко печата - един от времето до 915 г., когато носил титлата княз, и два от 915-927 г., когато носил титлата василевс. Всички те също са на византийски език, с византийска писменост и гласят съответно: "Симеон, архонт на България" и "Симеон в Христа василевс на ромеите".
Какво доказват тези печати относно въпросната езикова и писмена реформа от 893 г. всеки може да разбера.
От края на Симеоновото царуване имаме още едно свидетелство, че българите никога не са били славянизирани и говорили своя тюркски език - това е печата на престолонаследника Йоан. Изписан на византийски език, този печат /известен по намерените негови моливдовули/ има следното съдържание: на лицевата страна - "Господи, помагай на твоя раб", а на опаката страна - "Йоан багатур и канартикин". Печатите на последния реален български цар Петър също са на византийски език и носят надписи: "Исус Христос цар на царете", а на обратната страна: "Петър благочестив василевс". На друг печат с изображение и на царицата Мария надписът е: "Петър и Мария василевси на българите".
Това, което ни разкриват българските извори, го потвърждават византийските писмени източници. Вече видяхме, че в 923 г. Симеон говорел на своя тюркски език, а император Константин Багренородни в съчинението си "За церемониите във византийския двор" потвърждава, че цялата дворцова, военна и административна терминология в България била само на тюркски език.
Тези веществени доказателства /български и чужди/ по категоричен начин доказват, че българите до края на своята държава си оставали тюрки, говорили своя етнически език и носили своите тюркски имена, длъжности и военни чинове.
Парадокса в хипотезата за писмена и езикова реформа в 893 г. е, че през същото време славянските извори обръщат българските титли и звания на славянски език. Както Климент и учениците му в Македония, така и книжовниците от моравско-панонската група край Преслав вместо употребяваните от българите архонт, василевс, канартикин и вулиатъркин, боили и багатури, пишат славянските им съответствия - княз, цар, престолонаследник, принц и велможи. Този исторически факт - че двата етноса /българи и славяни в тюркската държава говорили всеки на своя език до 972 г./ също изключва хипотезата за езикова и писмена реформа през 893 г. или когато и да било по-сетне.
Разбираемо е защо българските историци и филолози "недоглеждат" или "не схващат" и никъде в публичните издания не споменават разминаването на хипотезата с реалността, но недоумяваме защо и чуждестранните изследователи - българисти си затварят очите и унижават научните си звания, като подминават фактите и приемат на доверие фабрикуваните в България теории.
2.4. ФАКТОРИ, ИЗКЛЮЧВАЩИ ВЪЗМОЖНОСТТА ДА СЕ ИЗХВЪРЛИ ВИЗАНТИЙСКИ ЕЗИК В 893 г.
Картината, която ни рисуват изследователите по замяната на официалния византийски език в България със славянски език и писменост е нещо повече от утопична. Тя е в остро противоречие с обществено-политическата действителност в България в 893 г.
Непреодолими са били факторите, изключващи възможността да се изхвърли имперския език в 893 г. или когато и да било след това до края на тюркобългарската държава.
Видяхме в глава 1, че българите изобщо не били славянизирани. В това всеки може да се убеди, ако посети Североизточна България, където все още живеят компактни Есперихови потомци - гагаузите. Днес гагаузите носят съзнанието, че те са българи, а славяногласните само им заграбили "славното" име българи. При неславянизираните българи в Скития /Добруджа/ /няма да спорим дали е имало отделни случаи на славянизирани лица/, които и днес говорят своя тюркски език, имат свое облекло и бит, а по религия са християни, на какъв език са слушали църковните служби и литургии при кръщене и погребения? Колко са били неславянизираните българи може да ни ориентира разказа на делегация на печенегите в Цариград по времето на Симеон. Българите, "казали те, били изпращали при тях от България апокрисиарий не веднъж и не дваж, а много пъти и им предлагали да бъдат в съюз с тях. Това нещо за българите съставя постоянна грижа,така че те се стараели да свържат децата си с бракове и по този начин да завържат съюз с печенегите."/В. Златарски, п.с., с. 786/. Голямата грижа на Симеон да сключва масови бракове със своите сънародници и едноезичници печенеги не говори за славянизация, а за запазен език, бит и култура и най-важното - за запазено тюркско етносъзнание. На фона на този факт, да се питаме защо Симеон не полагал такива грижи за сключване на бракове с тракийци и македонци е излишно и категорично води до съответния извод - славянизация на българите не е имало. Тогава как Гобор наложил славянски език и писменост на онези, които по времето на Симеон държали за печенегите, а не за славяногласните в държавата?
Не може изобщо да се говори за славянизация на аварите от Средния Дунав, включени в българската държава през 811 г. На какъв език те са слушали църковните служби? И с какви други средства е привличан този тюркски народ към християнството? На какъв език говорили със славяните в държавата и те и българите?
Българите отвъд Дунава в Онглоса и долните течения на Серет, Днестър и Днепър също никога не са били славянизирани. Нима Гобор и Симеон в 893 г. не се съобразиха с всички тези множества с тюркско самосъзнание и език? И нима привържениците на Расате, имайки подкрепата на българите отвъд Дунава в Онглоса и аварите така лесно се примириха без да предизвикат нов сблъсък и катаклизъм? Цинизъм е, при наличието на известието "Преложение книг", че в 6406 г. било само разрешено на славяните в държавата да превеждат книги на славянски език и писменост, да се представя като документ за извършена езикова реформа в България. Още повече, че тази година е посочена и в "Учително евангелие" от Константин Преславски, и че нито един от славянските книжовници никъде и никога през 1Х-Х в. не е споменавал за езикова реформа, т.е. за изхвърляне на византийски език. Натрапваната езикова реформа, уж извършена през 893 г., не е съобразена с много по-важни обществени предпоставки.
Изворите категорично доказват, че първата грижа на Константин Философ и Методий била да преведат книгите необходими за провеждане на църковните служби на славянски език, а именно: евангелието, псалтира и апостола, необходимите части от триода.
Също така изворите сочат, че до 6406 /898/899 г./ необходимите църковни книги, по които да се извършват църковните служби в България, не са превеждани нито от моравско-панонската група край Преслав, нито от Климент и Наум в Македония. До 915 г. моравско-панонската група /Константин Преславски, презвитер Григорий, Йоан Екзарх и черноризец Тудор/ превели следните книги на славянски език: Константин Преславски - "Служба за архиепископ Методий", писано още в Моравия; "Учителко евангелие" и "Четири слова на Атанасий Александрийски против арианите". Йоан Екзарх за същия период-превел "Небеса" и "Шестоднев". Презвитер Григорий превел "Книги от божия Стар завет, разкриващ образите на Новия завет". Нито една от тези книги обаче не е предназначена за провеждане на църковни служби, литургии и т.н. Не е превеждал богослужебни книги и Климент в Македония. Тогава по какви книги са провеждани църковните служби и други християнски ритуали, щом е нямало преведени славянски? Липсата на необходимите помагала за провеждане на църковни служби и ритуали на славянски език означава само едно: приказките за извършена езикова реформа в 893 г. нямат никакви научна стойност. Замяната на един държавен /официален/ език, какъвто бил византийският в България, с друг, означава нещо много повече и по-важно от църковните служби, литургии, проповеди и ритуали. В България е имало изградена държавна машина със съответните институции и учреждения, които до 893 г. ползвали официалния византийски език. На този език те водели списъците на числения състав на войската, записвани от войсковите домакини и предавани на "барса бири багаините", "багатур багаините", "юк боилите", "юк багаините" и т.н. длъжности съответното въоръжение /ризници, шлемове, мечове, стрели, лъкове и т.н./. Кой и кога обучи всички тези длъжностни лица на славянско четмо и писмо? Защото едно е да знаеш малко или много един език, съвсем друго е да владееш и писмеността на този език. Дори днес в XXI в. във всяка държава има туземци, които говорят родния си език, но не могат да четат и пишат, защото не познават писмеността.
Освен длъжностните мирски лица от държавната и военна администрация, някой е трябвало да обучи и църковния клир /висш и нисш/ на славянско четмо и писмо, за да могат да провеждат църковните служби по славянски книги. Като се твърди, че Константин Преславски и Йоан Екзарх донесли кирилицата, а в 886 г. Климент, Наум и Ангеларий донесли глаголицата, по коя азбука са били обучени споменатите слоеве от българската държавна машина и църковната институция? И още по-важното, по какви помагала /в смисъл буквари/ са обучавани в славянско четмо и писмо, след като се знае, че нито един от познатите ни славянски книжовници не е писал такива книги или помагала?
Посочените нерешени обективни обществени фактори в българската държава изключват всякаква презумция за въвеждане на славянски език и писменост за официални в 893 г. Както вече бе отбелязано, затова в домашните извори се говори само за разрешени преводи на славянски и липсват дори намеци за изхвърляне на византийски език не само през 893 г. или 898/899 г., но когато и да е било.
С една дума, хипотезата за замяната на византийски език в България е мираж на неадекватни изследователи.
3. СИМЕОНОВАТА ВИЗАНТИЙСКА ШКОЛА В ПРЕСЛАВ
Под Симеонова книжовна школа в Преслав обикновено се разбира славянска книжовна школа, създадена през 893 г. Очевидно изследователите /български и чужди/, защищаващи тезата за славянска книжовна школа в Преслав са заложници на утопичните "българско-славянска федерация" и "славянизацията на българите". Нито един от славянските книжовници, работили в границите на българската държава през IX в. и началото на Х в. никога никъде не е споменавал българския владетел Симеон да се е занимавал с превод от византийски на славянски език. Константин Преславски дори името му не споменава. Само в беседа 43-та на "Учителко евангелие" той споменава владетелската му титла, но не и името му. Във връзка с наложената вече забрана на славяните да превеждат славянски книги в 915 г., Константин се обръща към своите пасоми-славяни с думите: "Така и ние /като прогледналия слепец/ да се молим нему /на бога/, да презрем живота, да работим по неговите заповеди и славим неговото благоволение, без да се боим от царя, без да се срамуваме от князете и велможите и ако гонение предстои, ако мъките продължават, и нуждата налага, да не се боим и да не се отлъчим от неговата /на бога/ любов". /Юрдан; Трифонов, Бележки върху "Учителното евангелие" на епископа Константин, Сб. в чест на В. Златарски по случай на 30 годишната му научна и професорска дейност, 1925, с. 427/.
Йоан Екзарх и презвитер Григорий го наричат книголюбец и боголюбец, но не и преводач. Черноризец Тудор също не представя Симеон като преводач, а само като повелител на своите замисли. Въпреки този факт, Симеон ни се представя за славянски книжовник. Нещо повече, представя ни се за автор на "Сказание за буквите".
Трагикомичното в тази хипотеза е, че привежданите аргументи и косвени податки доказват точно обратното.
Едва ли някой е обърнал внимание на факта, че българските изследователи говорят само за книжовна школа, т.е. място, където се превеждали книги на славянски език. Никога обаче не говорят за училище. С охота изтъкват, че Климент и Наум били учители, следователно такива са били и работилите в Преслав славянски книжовници, но нито един ред не е отделен за това какво са свършили като учители. А в една страна, където официален език винаги е бил византийският език, и в която се извършва кардинална езикова и писмена реформа, да се мине без училище е абсолютно невъзможно. Ние вече видяхме, че никой не е обучавал българите, пък и славяните отвъд Хемус на славянско четмо и писмо. Тогава с каква цел са превеждани книги на славянски език в Преслав?
Поставен така въпросът, става съвсем ясно, че преди да се пишат книги като тези писани по заповед или без заповед на Симеон, книжовниците от моравско-панонската група е трябвало да създадат славянско училище. Точно това направи на първо място Климент в Македония. Защо това не е била приоритетна задача и на книжовниците, работили в Преслав? За кого всъщност са били предназначени преведените от тях книги?
Това ще разберем именно като разглеждаме изворите, на които се позовават изследователите, за да доказват несъществуващи неща.
3.1. СИМЕОН - " СЛАВЯНСКИ КНИЖОВНИК"
Хипотезата "Симеон-славянски книжовник" изследователите градят преди всичко върху три книжовни паметника: анонимно стихотворение "Похвала на цар Симеон", "Предисловие от самаго царя Симеона" и приписката на черноризец Тудор към "Четири слова против арианите". Поръчките, които дава Симеон на Константин Преславски и презвитер Григорий не могат да бъдат доказателство, както не може да бъде доказателство обстоятелството, че Йоан като бил принуден да се заеме с превод от игумена на манастира "Панталеймон" Докс, последният е писал славянски книги.
Споменатите три известия обаче доказват точно обратното на защитаваната теза - че Симеон е бил славянски книжовник. "Похвала на цар Симеон" е известна по руски преписи от XI в. Състои се от 26 стиха. Като аргумент се използуват първите 21 стиха. За по-голяма прецизност ще приведем тъкмо тези 21 стиха:
"Великият между царете Симеон,
всемогъщият владетел,
като пожела с твърде голям копнеж
да извади наяве скритите мисли
в дълбочината на многотрудните книги
според тълкуванията на премъдрия Василий,
заповяда на мен, нищо не знаещия,
да направя промяна в речта,
но да спазя точността на смисъла.
Тези мисли като трудолюбива пчела
той събра във велемъдрото си сърце
като в някоя кошерна пита
и ги излива като сладък мед
от своите уста пред боилите,
за да просвети техния разум.
Като се яви за тях нов Птоломей
не по вяра, а по-скоро по желание
и с велика чест, понеже събра
всички божествени книги,
с които своите палати изпълни,
той си създаде вечен спомен."
От тази стихотворна похвала разбираме, че Симеон е събрал "всички божествени книги", с които "своите палати изпълни".
Какви са били тези книги, сиреч на какъв език и откъде ги е събрал? Ако вземем всичко написано от славянските книжовници в Преслав и Македония до 915 г., едва ли ще изпълним с тях дори една лавица от стелаж. А тук се говори за изпълнени палати, т.е. няколко помещения. Няма никакво съмнение, това са книги на византийски език, които Симеон грабил и плячкосвал чрез свои натоварени с тази задача хора по градове, черкви и манастири в Тракия и Македония през войните 894-898 г. С чуждото книжовно богатство князът се хвалел пред своите боили като по-образован от тях. Количеството на награбените книги от Тракия и Македония ни разкрива на какво равнище била културата по време на Втората македонска империя - Византия. Тази култура достигнала нивото на културата, развита от македонската династия на Птоломеите в Александрия. Македонското културно начало слага още първата македонска династия на Ираклидите и осезателно засилена от цар Архелай през V в. пр. н. е. , за да стигне небивали висини при Птоломеите в Александрийската школа.
Една от крадените македонски книги доказва, че дори след примирието сключено около 897/898 г. българските шайки продължавали да ограбват материалните и духовни ценности на македонския народ. Става въпрос за книгата "Историкий", приписвана на Константин Преславски и предствавяна за "първия български исторически труд", само защото през ХП-Х1У в. била подвързана към "Учително евангелие". Македонският книжовник е писал "Историкий" в седмата година от царуването на император Лъв VI Философ, т.е. в 893 г. Пролетта на 894 г. българският владетел започва войните срещу Византия. Пет години по-късно, същият книжовник, очевидно възрастен човек, прави последното записване, в което отбелязва: "Всички години от разпятието Христово до Лъв, сегашният цар, деветстотин и осемнадесет, а от Адам до сегашния 12-индикт има 6406 години".
Превърната в нова ера, годината 6406 дава 898/899 г., 1 когато,явно, трудът е бил плячкосан след последното записване в него-899 г.
Тенденциозните усилия на българските историци и , филолози да докажат, че този труд е дело на Константин Преславски са доказателство, че те не се съобразяват изобщо с фактологията. Няколко са пунктовете в "Историкий", доказващи, че и този труд е писан от македонец, най-вероятно в Югоизточна Македония - Одрин, родният град на династията, основана от Василий I Македонец.
В "Историкий" не се споменава абсолютно нищо от българската история. Липсата на сведения в книгата за, езическия период на българската история, би могло да се обясни с липсата на писмени извори за този период. Но как да се обясни, че в един "български" исторически труд липсват сведения за владетелите, съвременници на Константин Преславски! Още повече, че всеки от тях имал своите заслуги - Гобор извърши покръстването и получи даром княжество Северна Македония, а Симеон завладя по-голямата част от Тракия и Македония. Някои български изследователи с въодушевление изтъкват, че в съчинениято от патриотично чувство било отбелязано, че византийският император Никифор бил убит от българите. Този текст гласи: "Никифор, 8 /години/,а, _Г месеца 9. Него убиха...българите на 27 юни". . Съставителят на хронологията, както се вижда изтъква името на Никифор, а не името на хан Крум. Как е могъл Константин Преславски да знае колко години и колко месеца е царувал Никифор, и на коя дата е бил убит от българите, а да не знае, и да не изтъкне името на българския хан Крум? А точно името на Крум е трябвало да се изтъкне, ако автор е бил К. Преславски. Освен това в последното изречение на "Историкий" македонският книжовник пише, че всичките години от разпятието Христово до "Лъв, сегашния цар" - 6406 години. Пределно ясно е, че авторът на "Историкий" смята византийския император Лъв VI за свой цар. Ще твърди ли някой, че Константин Преславски признавал за свой цар Лъв VI, а не българския владетел Симеон!? Да беше само тази конфузия на българските изследователи...!
Но да се върнем към анализа на "Похвала на цар Симеон". Сред крадените македонски книги, изпълнили Симеонови палати били и съчиненията на Василий Кесарийски /Велики/ /330-370/. От книгите на Василий "нищо незнаещият" придворен българин, очевидно преводач, е трябвало да извади "наяве скритите мисли" на "многотрудните книги". Под скрити мисли в многотрудните книги се подразбира трудния за разбиране богословско-философски език на византийските богослови.
За да бъдат разбрани от боилите, дворцовият служител трябвало да "промени речта", т.е. да редактира текста, но да "спази смисъла на думите". Значи авторът на похвалата да редактира, в смисъл да опрости речта на Василий, но така, че да не се промени смисълът й. Повече от ясно е, че тук не става изобщо въпрос за превод от византийски на някакъв друг език - тюркобългарски или славянски.
Какво е налагало да се извърши промяната на речта, т.е. опростяването на Василиевото слово? Налагало го обстоятелството, че в България се употребявал говоримия византийски език, а не литературният и особено богословско-философския. Поради това литературният и философски стил бил неразбираем за болите, багаините, сетит багаините и т.н. до коловрите и шаманите.
Поради лошото владеене дори на говоримия език българските каменни надписи, всички на византийски език, с изключение на два на тюркски език /Вж. факс. 53 и 54/, имат сериозни граматически грешки. Разбира се, това не бива да учудва, щом сам Симеон, учил в Цариград не владеел византийския литературен език, още по-малко богословско-философския език на византийските богослови, наричани накратко "учителите".
По този въпрос затвореният в Преслав византийски дипломат Лъв Хиросфакт през 895 г. в едно от писмата си до Симеон обяснява защо последният не разбрал истинските мисли, вложени в писмото: "Ако да имаше ти граматици, които да могат да четат, най-човеколюбиви от князете, ако разполагаше с граматици, които да турят запетая там, където трябва, то ти като четеш писмото ни, щеше да признаеш, че ние като познахме бъдещето, обяснихме го чрез написаното в него".
Много по-конкретни и прями в преценката си лично за Симеон по този въпрос били византийците от свитата на император Роман, слушали речта на първия по време на срещата им с него през 923 г. За езика на българския цар Симеон писателят Симеон Логотет припомня: "А другият, както научаваме, пристига със самохвалство предвождай от много войски, пристъпва за приятелство, приказва много на варварски /тюркски/, а още повече на развален ромеиски език, после изслушва това що бе потребно../1 /ЛИБИ, т. Н, с. 95/.
Съобразявайки се с нивото на владеене на византийски език от боилите, Симеон наредил богословско-философския език на Василий да бъде приведен към говоримата реч на българите. По този начин Симеон се надявал да посвети в някои подробности на новата европейска религия и боилите, които слабо се интересували от християнството и държали на своето тюркско езичество. Да си припомним, че точно от тези въпроси се интересували дори най-големите привърженици на източното православие от Гоборовите боили, когато разговаряли с Климент и Наум.
Няма съмнение, да се заеме с тази задача -създаването на своего рода редакция на византийските книги, наричана от изследователите "школа", Симеон се надявал да неутрализира влиянието на онази част от боилите-тангристи, които само преди пет години най-активно и масово бяха участвували в реставрацията на езичеството от Расате.
Фактите, които ни разкрива "Похвала на цар Симеон" , относно редакцията на византийския литературен език, • наричана школа., се потвърждава и от втория писмен извор - пролога към "Златоструй", озаглавен "ПРЕДИСЛОВИЕ ОТ САМАГО ЦАРЯ СИМЕОНА".
За да има читателят реална представа за съдържанието и на този книжовен паметник, ще го предадем изцяло: "От както благоверният цар Симеон изучи всички стари и нови книги, вътрешния и външен смисъл на , Свещеното писание, нравите и обичаите на всички учители и мъдростта на целия разум на блажения Йоан Златоуст, той се учуди от ораторското му изкуство и от благодатта на светия дух. И понеже бе навиквал да чете всичките му книги, той избра от произведенията му всички слова и ги нареди в една книга, която нарече "Златоструй".
А щом като с името златоструен са именували другиго, то смятаме, че и ние не сме се измамили, като нарекохме тази книга "Златоструйна". Защото и учението на св. Дух подобно на златни струи чрез човешки сладки речи измива като спасително покаяние всички грехове и ни приближава към бога. Подобно на камък за изглаждане то очиства чрез увлекателни слова всички телесни и душевни нечистотии и жадува да изпълни премногото божии обиталища с делата на благонравието у християните. За по-голям успех и за подтик на мнозинството, както и да не се уморят и да не се разленяват ония, които биха ги чели в пълно събрание, ние избрахме малко от многото, и то ония от тях, които ни се харесаха. И всеки, който ги чете внимателно и разумно, ако не се лени, ще намери в тях голяма полза за душата и за тялото си". Повече от ясно е, че и тук не става дума за някакъв превод, а само за подбор на слова от Йоан Златоуст, целта на които е да се запознаят поне част от боилите с разсъжденията на Йоан Златоуст относно християнството. А щом не са превеждани, значи че са четени на официалният в държавата византийски език.
Но защо в това "Предисловие" се говори за два сборника - единият "Златоструй", съставен от Симеон и за друг,"Златоструйна"книга?Съставителят на "Златоструйна" много добре е обяснил, че"3латоструй" бил съставен от Симеон, "Златоструйна" книга е съставена от анонимен /неизвестен/ днес българин, който само редуцирал сборника на Симеон, като извадил от него онези слова, които по-добре разбирал. Своя редуциран сборник анонимният българин нарекъл "Златоструйна", само за да се различава от сборника съставен от Симеон, но в същото време и да показва неговата връзка с първия.
Съставителят на редуцирания сборник пише свой предговор и това е предговорът, озаглавен "Предисловие от самаго царя Симеона". Изследователите от Х1Х-ХХ в. доказаха, че Симеоновият сборник "Златоструй" съдържал 136 слова на Йоан Златоуст, а редуцираният сборник на анонимния съставител - само 80 слова. Заинтересовани изследователи представят Симеоновите сборници като част от славянската книжнина, а княза като преводач на славянски език. Тази фикция се опровергава от факта, че в приведените две похвали никъде не става и дума за превод от византийски. И обратното, няма произведение на книжовник от моравско-панонската група, където да не е отбелязано по някакъв начин, че съчинението е преведено от византийски на славянски език.
Руските изследователи още през XIX в. схванаха, че в "Предисловие от самия цар Симеон" се говори за две книги. За да не отежняваме анализа с мненията на различните отделни учени по този въпрос, -ще си послужим с обобщението на Емил Георгиев: "Златоструят" е познат в два извода: първият извод, стигнал до нас по няколко преписа от XVI в., съдържа 136 слова на Йоан Златоуст, вторият извод, стигнал до нас по препис от XII в., се състои от 80 слова на същия византийски автор.
В научно изследователската литература "Златоструят" навлезе от началото на XIX в., отбелязан най-напред от руския библиограф С. Медведев. По-нататък с него се занимаха Калайдович, Шафарик, Илински и др....Повечето от споменатите учени смятат, че сборникът е съставен действително от Симеон. Против това мнение се обяви Малинин, но и той смята, че оригиналът на "Златоструят" е възникнал в Симеоново време. Едни от изследователите мислят, че преводът в два извода е един и същ, други обаче са на мнение, че само по-голямата част от словата са излезли изпод перото на самия преводач. За такъв Шафавир и Гилфердинг определят самия Симеон; Палаузов го търси в лицето на Йоан Екзарх; за Ягич и Малинин той е неизвестен; в откъса, който публикува Илински е склонен да види търсения Симеонов оригинал: "Малинин обаче наложи доста широко мнението, че авторът на пролога е говорел за Симеоновия "Златоструй" като за отделно произведение, което познавал и използувал, а някой читател поставил наслова на пролога, като му се сторило, че в неизвестния автор на предисловието е скрито името на самия христолюбец Симеон".
"Вярно е обаче, че Симеон не може да нарече себе си нито "христолюбец", нито "боголюбец" и да говори за себе си в трето лице. Като се откажем от хипотезата, че насловът е плод на недоразумение, трябва да заключим, че "книголюбецът" владетел е дал "заповед" /сравни приписката на Тудор Черноризец Доксов/ на някого от своите книжовници да напише както книгата, така и пролога, като му е казал какво да напише в него". /Ем. Георгиев, Разцвет...,с. 275-277/. Ем. Георгиев, както се разбира, не заема позиция по въпросът за един сборник ли се говори в "Предисловието" или за два, както приема Малинин.По отношение авторството на "Предисловието"той "твори" небивалици. Изключено е в онова време, /както и днес/, Симеон да даде указание някому какво да напише в "Предисловие..." и съставителят да има куража да не отбележи този факт.
По-важното е обаче, че в българската история и История на литературата е наложено схващането, че в "Предисловието" се говори за един сборник, въпреки че ш науката установява два сборника с различен обем, и на второ място, че въпросното "Предисловие" се представя като писано от Симеон. Всъщност, като изхождаме от първия Симеонов сборник, съставен от слова на Василий Велики, към който той не е писал пролог, а това прави "нищо незнаещият" анонимен дворцов редактор по своя инициатива, трябва да се съгласим, че и към "Златоструй" Симеон не е писал предговор. Това прави съставителят на редуцирания п сборник от 80 слова, и той именно става известен в науката. Понеже в това предисловие се казва, че Симеон е съставил "Златоструй", а редуцираният сборник носи почти същото заглавие - "Златоструйна" книга, по-късно, през ХИ-Х1У в., преписвачите, като не могли да схванат, че става дума за два сборника, с "основание" в наслова "Предисловие" на редуцирания сборник добавили "от самаго царя Симеона".
4.2. РОЛЯТА НА МОРАВСКО-ПАНОНСКИТЕ КНИЖОВНИЦИ В СИМЕОНОВАТА ШКОЛА
Сборниците и предисловията към тях, съставяни в Симеоновата византийска школа нямат нищо общо с преводите на Константин Преславски, презвитер Григорий и Йоан Екзарх. Каква е била тогава книжовната продукция на книжовниците от моравско-панонската група край Преслав и какво е било нейното предназначение сред Симеонавата византийска школа? Това можем да разберем само ако отчетем причините принудили българския владетел Симеон в последната година на IX в. /края на м. август 898 и началото на м. Септември 899 г./ да разреши "Преложение книг", т.е. разрешение да се превеждат византийски книги на славянски език.
Общественото развитие в една държава винаги е реципрочна стойност на политическите и културни условия в нея. В България тези условия през 898/899 г. са коренно различни в сравнение с тридесетгодишните мирни отношения с Византия /864-894 г./. През 894-898 г. към българската държава с военна сила са включени окупираните византийски земи в Тракия и Македония. Общественото и културно развитие на населението от присъединените с войната земи е коренно различно от това отвъд Хемус. Още Юстиниан Велики /527-565 г./ със закон урежда съществуването на частната собственост, обществените и поземлени отношения също са уредени със закон, изградено е поливно земеделие, християнството е отдавна утвърдена религия, културата и просветата са на неимоверно по-високо ниво от това в тюркската държава. Тези предимства са основната причина поради която попадналите след 681 г. под българско владичество масово да бягат във Византия.
От 879 година император Василий I Македонец и патриарх Фотий разрешават на славяните да имат в Цариград своя черква, в която служат свещеник и дякон -Кирило-Методиеви ученици по славянските книги, донесени от Методий в 880 година. Това е фактически изравняване на славяните в империята с културните права на другите народи в империята, имали своя писменост -арменци, грузинци, сирийци, араби, копти и т.н. В 886 г. Византия откупва в Италия всички продадени в робство Кирило-Методиеви ученици и според житието на Наум, всеки от тях империята поставила в "техните чинове и санове - презвитери и дякони, каквито бяха и преди". Според същото житие, по-голямата част от тях били настанени в Македония, които като Климент в Кутмичевица извършвали своята дейност на славянски език.
От друга страна, в окупираните територии, особено в Тракия, се ширят различни религиозни ереси като манихейсво, арианство, павликянство и т.н. Последната бихме нарекли масова сред арменците във Филипополска област. Българската окупация в Тракия и Македония съвсем естествено привнесла в тези ереси и антибългарски политически нюанс. То пък разширило влиянието на тези ереси сред византийското население. Към тези ереси трябва да прибавим и гнездата на славяни-езичници в Източен Хемус, за които съобщава Йоан Екзарх в "Шестоднев".
За да парира масовизирането на недоволството от чуждата окупация и повлияе на езичниците и еретиците, Симеон се принудил да използва присъствието на моравско-панонските книжовници.
Последните могли обаче да въздействат само с беседи и поучения на славянски език. Така в 898/899 г. се появило разрешението за "Преложение книг", т.е. разрешение да се превеждат книги от византийски на славянски език.
Преводите, които Симеон възлага на Константин Преславски и на презвитер Григорий /на Йоан Екзарх, пребиваващ в манастира, Симеон не е възлагал преводи/, са предназначени именно да противодействуват на езичниците и еретиците.
На Константин Преславски Симеон нарежда да преведе "Четири слова на Атанасий Александрийски против арианите". Излишно е да доказваме какво се е целяло с този превод - да се оборва арианската ерес. Трябва да се предполага, че преди да нареди да се преведат тези слова, Симеон ще да е съставил такъв сборник на редактиран византийски език и за боилите.
На презвитер Григорий Симеон възлага да преведе "Книги на божия Стар завет, разкриващи образи на Новия завет".Докато задачата на книгата, преведена от Константин Преславски, е била да разобличи арианството и павликянството, то задачата на преведената книга от Григорий е била да обори езичеството на славяните от Източен Хемус, за които свидетелства Йоан Екзарх в "Шестоднев". В тази книга се доказвало, че християнстовото е законен наследник на по-голямата част от езическия светоглед, щом чрез "Стария божи свят" се разкривали образите, т.е. истините на Новия завет, сиреч на христия нството.
Всъщност, за въздействие върху езичниците славяни от Източен Хемус са писани и 51-та беседи, включени в "Учително евангелие".
Всички тези факти доказват, че Симеоновата византийска школа, както и книгите, преведени от моравско-панонската група край Преслав, нямат нищо общо с истинска славянска школа.
Една държавна школа, за каквато ни се представя Симеоновата византийска школа, работила по сметката на българските изследователски цели 34 години /893-927/, трябваше най-напред да създаде свои кадри, които след това да работят извън обсега на столицата, сиреч в провинциите - сред даките, сред аварите, сред сърбите, сред браничевци и тимочани, влизащи в границите на българската държава. Да си припомним какво направи панонския княз Коцел, когато в 867 г. при него се подслоняват изгонените от В. Моравия Константин Философ и Методий с учениците им - той веднага подбрал 50 подходящи по възраст и подготовка деца и им ги дал да ги учат на славянско четмо и писмо.
Свои кадри Симеон е могъл да създаде само като отвори училище за обучение на славянско четмо и писмо. Както е известно, с тази първа задача се заеме в Македония и Климент.
Такива кадри за "славянската кауза" на Гобор в Симеоновата "славянска" школа в Преслав и никъде другаде отвъд Хемус не са подготвяни,както ще се изясни по-нататък и това се доказва от събитията след 915 г.
За да се придаде на Преславската школа някакъв ореол, изследователите приписват на Константин Преславски стихотворенията на гениалния македонец Константин Философ - "Азбучна молитва" и "Проглас към евангелието".
Димитър Ефендилов, основавайки се на тези две стихотворения "доказва", че Константин Преславски бил "прекрасен -познавач на гръцката църковна поезия", "владеел изкуството на словото и ритмическата реч като виден поет химнолог от времето на Борис и Симеон..." Ние вече знаем до каква степен Константин Преславски е владял византийски език, за да може да пише стихове. Но и само като прочетем стиховете "Лети сега славянско племе към кръщение", ще разберем. че това стихотворение отразява времето на Константин Философ, а не времето на Константин Преславски.
Поетът говори в сегашно време, т.е. за времето на покръстване на всички славяни. Славяните от Средния Дунав бяха покръстени още в 20-те и 30-те години на IX в.; славяните в България бяха покръстени в 864 г., а славяните във Византия в мнозинството си бяха покръстени още в края на VIII в., оцелелите огнища на езичество сред тях Василий I Македонец покръсти в годината, в която бе открита славянската черква в Цариград - 879 г. Но тъй като поетът е имал предвид кръщение на славянски език, трябва да се каже, че това кръщение стана в 863 г., когато бе създадена славянската писменост. Съюзът на князете Ростислав и Коцел с Византия от 862 г. включваше всички славяни от В. Моравия на югоизток през Панония, сръбските племена под византийска власт или сюзеренство, македонците и славяните от Елада на изток в М. Азия славяните от областта Опсикион, които имали своя славянска епархия още в 651 г. Тогава всички славяни тръгват към кръщение, обединени от голямата идея за просвета и просперитет на собствена оригинална писменост и език. Престъпно би било от историческа гледна точка 30 години след тези събития Константин Преславски да говори, че то ставало през 90 -те години на IX в. Доказателство, че "Азбучна молитва" отразява годините след 863 г. са и редовете: "Ще направя явно евангелското слово". Подтекстът на този- стих е, че евангелското слово ще бъде направено за първи път на славянски език, защото на византийски и латински то стана още от евангелистите Йоан, Марко, Матей и Лука.
Да се приписват на Константин Преславски думите "лети сега и словянското племе..." означава, че той е страдал от амнезия. Как ще може да се говори от името на всички славяни през 90 -те години, когато много добре знае, че с помощта на българите през 80-те години на славянската идея бе нанесен страшет удар с продаването в робство и екстрадиране на всички овладяли славянското четмо и писмо!? Още един стих от "Азбучна молитва" доказва, че Константин Преславски няма нищо общо с това стихотворение. Този стих звучи така: "Вървя сега по дирите на учителя". Това изречение изследователите тенденциозно обръщат в множествено число, като вместо "учителя" се превежда "учителите". С тази козметика се прави опит да се докаже, че става въпрос за първоапостолите Константин Философ и Методий, по чиито стъпки вървял Константин Преславски. Забравя се обаче, че Константин Преславски е бил ученик само на Методий, но не и на Константин Философ. По дирите на своя духовен учител Григорий Богослов Константин Философ тръгва още на 14 години, когато му посвещава редовете: "О, Григорие, човече по тяло, ангел по душа, приеми и мен, който коленича пред теб с любов и вяра и ми бъди учител и просветител".
Презумцията, че авторът на "Азбучна молитва" имал предвид славянските първоучители се опровергава и от думите на Йоан Екзарх, че искал да преведе "тълкуванията на учителите", т.е. тълкуванията на изтъкнатите богослови като Василий Велики, Йоан Дамаскин, Григорий Богослов, Йоан Златоуст и т.н. Безспорни са доказателствата за авторството на Константин Философ и на стихотворението "Проглас към евангелието", приписвано също на Константин Преславски.
Много близо е до ума, че това стихотворение принадлежи на лице, превело евангелието. Превод на евангелието направи Константин Философ в годините 863-868 г. Константин Преславски не е превеждал евангелието, а само неделните беседи в него и то не всички, т.е. без една.
Не могат да се приписват на Константин Преславски думите "Слушайте сега с целия си ум, слушайте цял славянски народе, слушайте словото, защото от бога дойде". Изяснихме вече, че по времето на Константин Философ и благодарение на неговата азбука всички славяни започнали да слушат божието слово на славянски език. От друга страна, при кого дойде словото божие, т.е. азбуката - при Константин Философ или при продадения в робство Константин Преславски? Не отправи ли тези думи император Михаил III към Константин Философ: "Ако ти поискаш, това може да ти го даде бог, който дава на всички ония, които се молят без съмнение..." А до князете Ростислав, Коцел и Светополк Михаил III пише: "И ето, ние ти изпращаме тоя човек, комуто бог яви тези букви..." В пространното житие на Константин Философ също се подчертава: "И бог, който слушаше молитвите на своите раби, скоро му яви това, и той веднага състави азбуката и започна да пише евангелските думи: "В началото бе словото, и Словото беше от бога, и бог беше Словото". Всички тези податки доказват, че "словото дойде от бога" е могъл да изрече само първоапостола Константин Философ. В "Проглас към евангелието" има още един стих, който доказва чие е това стихотворение. Става въпрос за обръщението към онези, които слушат божието слово: "...та да не би и вие, като имате ум непросветен и като слушате словото на чужд език да го чувате като глас на меден звънец".
За да се приеме авторството на Константин Преславски, изследователите трябва да признаят, че и по негово време, т.е. когато е писал своите беседи през 6406 г., българите продължавали да слушат божието слово на чужд език, т.е. на византийски, което пък опровергава твърдението, че в 893 г. този език бил изхвърлен. Казано по-ясно, пред изследователите стои алтернативата: - те трябва да признаят, че това стихотворение не може да бъде на Константин Преславски, или че в 6406 г. /899/ по свидетелството на поета българите слушали богослужението на чужд, т.е. на византийски език.
Явно думите "като слушате словото на чужд език1' се отнасят за славяните от Средния Дунав, които до 863 г. слушали словото на латински език, но при тях тогава дошло новото слово - на славянски език. Неправилно се приписва на Константин Преславски и стихотворението "Гранеса добра". Стихотворението има за лайтмотив свещеността на апостолския кръст. Във втория и третия стихове липсват думи, но израза "на този устрем" в третия стих, разгледан в светлината на следващите два реда ясно показва, че във втори и трети стих се е говорило за въодушевлението обхванало славяните.
Това въодушевление - устрем е породено от православието, дало им собствена писменост и книги. С устрема славяните са отдали най-добрата похвала на кръста и на Исус Христос. Новата обществена нагласа и отношение към кръста са вдъхновили поета да напише "Гранеса добра".
В 9-ти стих авторът се обръща към славяните, както се обръща в "Азбучна молитва и "Проглас към евангелието": "По вси земи сберете се славяни".
Този призив и устрема в третия стих са достатъчни ориентири за времето на написване на "Гранеса добра". Повикът към всички славяни да се обединят е имал почва и възможност да се изяви единствено в годините 868-869 г., когато папата, принуден от обективните обстоятелства, освещава славянското писмо и книги, т.е. признава ги за равни на смятаните до тогава само три азбуки за свещени - юдейската, византийската и латинската. Този факт събужда поетическата необходимост да се приканят всички славяни "да се сберат". Това обединение ще бъде най-добрата похвала за кръста господен и Исус Христос: "Христа възпейте, прославете днес дървото кръстно, на верните за спасение...".
Друго време след 869 г. не е могло да вдъхнови поета да напише "Гранеса добра" /Добри стихове/. След 883 г., когато с помощта на българския владетел Гобор, Светополк стана васал на немците, и особено след 886 г., когато на обединяващата славяните идея е нанесен непоправим удар, както и събитията в България по времето на Расате и последвалите войни на Симеон през 894-898 г. не са могли да послужат за поетическо вдъхновение, прославящо въпросния устрем на славяните.
С това стихотворение Константин Философ още в средата на IX в. издига идеята, наречена векове по-късно "панславизъм".
В светлината на историческите събития през втората половина на IX век измежду славянските книжовници Константин Преславски е могъл най-малко да се вдъхнови и да зове: "От вси земи, сберете се славяни!", тъй като по негово време славяните отвъд Дунава вече бяха отпаднали от възможността да вървят заедно с останалите славяни.
Впрочем Д. Ефендилов също признава, че връзката на "Гранеса добра" с "Азбучна молитва" е очевидно: "...между двете стихотворения съществува твърде голяма близост в структурно отношение..." /Д. Ефендилов, "Гранеса добра" - Старобългарска л-ра, кн. 22, 1990, с. 53/.
И още един стих - 14-ти, отрича авторството на Константин Преславски. В този стих авторът моли бога: "Дай ми /сили/ да сразя врага". С какъв враг е имал да се бори К. Преславски? Враговете бяха силни именно срещу Константин Философ.
Третият книжовен паметник, използуван като доказателство за славянската книжовна дейност на Симеон, е приписката на черноризец Тудор към "Четири слова против арианите". Прекрачвайки всяка граница на обективността, Тудор ни се представя за син на Докс, въпреки че руските учени оспориха това тълкуване. Тудор е от моравско-панонската група и за разлика от останалите, на него се паднала участта да бъде послушник, т.е. прислужник на Докс. В задълженията му на прислужник влизала и тегобата да му чете разни притчи и жития от Стария и Новия завет от византийските книги. Своята длъжност Тудор много ясно и точно е определил с подписа си: "Тудор, черноризец Доксов". Този словоред българските изследователи тендензиозно обръщат и се изменя неговото съдържание изцяло: - "Черноризец Тудор Доксов". Така прислужникът на Докс става негов син.
Освен тази явна фалшификация, в приписката има още един факт, който доказва, че Тудор няма нищо общо нито с Докс, нито с българския тюркски етнос. Знае се, че българите приеха християнството от Византия, а с това и византийските християнски имена. Приемайки византийската християнска ономастика, българите приеха и византийската форма на това име - Теодор. Всички исторически извори, в които се споменават българи с това име са записани Теос1ого5 /Теодор/. Симеоновият дипломат от 913 г., военачалникът му, загинал във войната с хърватите през 926 г. - Теодор Сигрица, както и Теодор олгутаркана от Наръшкия надпис са изписани с "е", а не с "у"- Тази форма на изписване и изговаряне на известния византийски светец се доказва и от приписката на Йоан Екзарх към "Шестоднев", в която е записал името на Теодорит Кирски.
Формата Тудор е останала в своята етимологична фонетика сред западните славянски княжества, които приеха християнството от латинци и немци и затова преписвачът на "Четири слова против арианите" е изписал името си по домашному, а не във византийската му форма.
Приписката на Тудор за науката има и друго, може би по-важно значение, а именно като доказателство, че българите никога не са били славянизирани и че до края на тяхната държава говорили своя тюркски език.
Като съобщава в коя година по заповед на Симеон Константин Преславски превел "Четири слова против арианите" - в 906 г., за по-голяма сигурност дава и контролно число по византийското летоброене - индикт 10. Когато пък съобщава, че на 2 май 907 г. починал Гобор, също дава контролно число - индикт 12. На края обаче, в предпоследното изречение Тудор е отбелязъл: "Този Борис покръсти българите в годината етх бехти". Тук липсва контролно число. Пита се защо? Във връзка със смъртта на Гобор. българите в манастира "Панталеймон" си спомнили, че той ги покръстил в годината "етх бехти", но тъй като още не знаел добре тюркски език не знаел в коя година от сътворението е тази тюркска година. Очевидно Тудор не е разполагал с други извори, от които да установи коя година от сътворението на света е тази тюркска година. Логично е да се очаква, че е трябвало да попита онези, които споделяли помежду си годината на покръстването "етх бехти". И сигурно не е пропуснал тази възможност, но това не са могли да му кажат и българите, защото техното летоброене имало само цикли от по 12 години. Впрочем, науката и днес нямаше да може да каже в коя година е станало покръстването на българите само по тази тюркска година, ако не бяха византийските и западни извори.
Вместо доказателство за славянската книжнина на Симеон, приписката на Тудор става неопровержимо свидетелство, че българите наистина не били славянизирани и в началото на Х в. продължавали да говорят на своя език и държали славяните като роби, щом грамотният калиграф Тудор станал прислужник на Докс.
5. ЗАКРИВАНЕ НА ВИЗАНТИЙСКАТА ШКОЛА В ПРЕСЛАВ
Дейността на византийската школа на Симеон прекъснала само след тринадесет години. През 912 г. Симеон започва нова война срещу Византия, която на практика водил до края на живота си. Но не само войната и не толкова войната сложила край на византийската Симеонова школа в Преслав. Защото ако приемем, че Симеон за по-дълги или по-кратки периоди бил изцяло ангажиран с войната, то в столицата все ще да са остонали лица, които да продължат книжовната дейност. Такива лица и книжовна продукция обаче историята не познава.
Смъртоносният удар върху дейността на византийската школа в Преслав, а заедно с нея и на дейността на моравско-панонската група славянски; книжовници е нанесен в 915 г. Как се стигнало до закриването на Симеоновата византийска школа?
През 912 г., когато Симеон с войските си е в Тракия; близо до византийската столица в Адриатическо море бил заловен връщащият се от Цариград син на венецианския дож Урс II, Патрициак Петър, от захълмския княз Михаил Вишевич. Като васал на Симеон, М. Вишевич изпратил;. Петър в Преслав. Няма съмнение, при преговорите за освобождаването на високопоставения пленник, Симеон поставил условието да получи така желаната царска корона, а с нея и патриаршески жезъл за главата на българската църква. Поради започналите преговори, Симеон предложил на Византия временен мир.
Едва ли венецианският дож и патриарха на Равена са решили въпроса без да се допитат до папата в Рим. А папата от 869 г. не преставал да прави опити както пред българските владетели и велики боили, така и пред Цариград, да си върне българския диоцез.
Това показва, че преговорите за освобождаването на с Петър поел лично папата, който от своя страна имал още една причина да иска да си върне българския диоцез. По този начин му се удавала възможност с помощта на българския владетел да нанесе последния "окончателен удар върху "славянската ерес", както това направиха в Средния Дунав през 883-885 г.
В края на 914 г. преговорите ще да са били приключили и царската корона на Симеон с патриаршеския жезъл пристигнали в Преслав. Латинецът Леонтий коронясал Симеон, а сам заел патриаршеския престол в България.
Веднага след получаването на короната Симеон известил правителството в Цариград и напомнил, че съгласно санкцията на папата, занапред те трябва да се обръщат към него с новата му титла ваsiлiаs /крал, цар/. Тази стъпка на българския владетел византийските писатели представят като "заповед", "нареждане" на Симеон да го титулуват василевс.
За да се извърши и църковната промяна /третото по ред покръстване на българите/, и съответната езикова реформа, в началото или средата на 915 г. Симеон свикал в столицата разширен военно-административен и архиерейски събор, на който оповестил решението си да проведе съответната църковна реформа.
На заседанието на този събор присъствал и Деволският епископ Климент. Още на заседанието, в присъствието на василевса Симеон, Климент остро реагирал и заплашил, че ако това стане, той ще си подаде оставката като епископ.
Симеон се опитал да го убеди да не прави това, защото специално към него винаги се е отнасял с уважение и отзивчивост и няма никакво основание да подава оставка, още повече, че по каноническите наредби, той бил пожизнен глава на своята епархия. Климент споменал, че при новите обстоятелства той няма да има сили да изпълнява задълженията си /да направи онези езичници от Кутмичевица, които до сега посвещавал в източното православие, сега да убеждава в правотата на католицизма/, защото вече бил стар и преуморен, затова Симеон да постави на негово място по-млад епископ.
Симеон и тук възразил, че не може да допусне Климент да напусне демонстративно катедралата /а според канона всяко напускане би означавало именно политическа и религиозна демонстрация/, защото за него владетеля, това означавало "свалянето му от царската власт". Симеон много добре знаел, че при приемането на Северна Македония в 869 г. Гобор се задължил да запази статута й на автономно княжество, и политическата демонстрация на Климент ще заплаши царската му корона. Колко добре разбирал тази опасност Симеон, показали последвалите събитията, които в края на краищата наистина довели до унищожаването на българската държава.
Симеон обаче се надявал, че като заплаши Климент, последният ще се смири и покори и затова страшно афектирай и изплашен едновременно извикал: "Или се подчини отче, или думата ми е решителна". Според Пространното житие на Климент той наистина не казал нищо повече, защото мигновено го осенил собствен таен план да спаси македонската писменост на своите гениални сънародници и учители Константин Философ и Методий. Този таен план бил плод на съзнанието, че папата и българският владетел поради войната с Византия, имат същата и по-голяма възможност от тази, която упражниха в Средния Дунав, за да унищожат там славянската писменост. Тази по-голяма възможност се изразявала в обстоятелството, че Светополк мъжки се борил против немци и българи през 883 г., а тук владетелят на държавата Симеон става сам дясна ръка на папата.
Но за плана на Климент и осъществяването му сме говорили на друго място.
За сега липсват преки данни дали Константин Преславски, презвитер Григорий и Черноризец Храбър са присъствували на българско-латинския военно¬административен и архиерейски събор и дали като Климент явно са изразили своя протест още на заседанието, но имаме достатъчно податки за това, че ако не открито те също протестирали, но под друга форма. Черноризец Храбър пише памфлета "Сказание за буквите" насочен едновременно както срещу българите и лично срещу Симеон, така и срещу триезичието на Рим. На основание, че Рим признавал византийската азбука за свещена, Черноризец Храбър доказва, че славянската писменост и език също са свещени и равни на византийската. Нещо повече, славянската писменост е по-свята, защото е създадена от свят /покръстен/ човек, а византийската от езичници и през езическо време.
По друг начин реагирал Константин Преславски. В неговата 43-та беседа на "Учително евангелие" той се опитва да успокои своите пасоми-славяни, събрани както дотогава на обичайно открито събрание извън черква, че не трябва да се боят нито от царя, нито от князете-канартикинът Йоан и вулиатаркинът Михаил и Петър, нито от боилите, а да се надяват и вярват в бога, че и тази буря ще премине както бурята, повдигната от Расате. С вярата в бога, те, естествено, ще понесат мъките и теглата и жертвите дадени през 892-893 г. отново.
Основната грижа на Константин Преславски била да подготви своето паство да се държи о източното православие и да не се прекланя пред католицизма, като тайно от църковните и политически власти продължат да се събират и извършват съответните богослужби на открито. Доказателство, за тайно провежданите от Константин Преславски сбирки на своето славянско паство е беседа 46-та. В тази беседа той напомня, че поради новите обстоятелства трябва да бъдат по-предпазливи и експедетивни, за да не бъдат разкрити от копоите на Леонтий и българските власти, които със силови средства подпомагали последния. За нелегалните сбирки в беседа 46-та още Юрдан Трифонов посочи: "Проповедникът като че иска да говори за нещо, което измъчва сърцето му, но не се решава, а само посочва, че опасност го принуждава да съкрати беседата си". /Ю. Трифонов, Бележки върху "Учително евангелие" на епископа Константина. - Сб. В Чест на В. Златарски, по случай на 30 годишната му научна и професионална дейност. С., 1929, т. Н, с. 427/.
Липсват данни дали и как са реагирали презвитер Григорий и Йоан Екзарх.
Новият български църковен глава - латинецът Леонтий, заедно с надошлите с него латински епископи и свещеници въвели вместо византийски, латински език в богослужението.
Висшето византийско духовенство, начело с архиепископ Стефан, било изгонено от България. Заедно с византийското духовенство, като дошли от Византия и като носители на славянската ерес /Кирило-Методиевата писменост/, трябвало да напусне България и цялата моравско-панонска група. За кардиналната мярка, приложена от патриарх Леонтий, ние съдим по начина на действие на Рим срещу византийското духовенство в България през цялото време след 870 г. Тогава не само папа Адриан II прави всичко възможно, за да принуди византийското духовенство да напусне България, а и неговият наследник. В 878 г., когато на практика всичко около подчинението на българската църква отдавна било решено, папа Йоан VIII пише следното заплашително писмо до вселенския патриарх Игнатий: "Ето защо, за трети път канонично чрез пратеници и писмо напомняме, увещаваме и публично заявяваме: незабавно да изпратиш в страната на българите способни мъже, които да пропътуват цялото им отечество и изведат без всякакво отлагане всички, които се намират там и за които се знае, че са посветени от тебе или твои епископи тъй че в течение на 30 дни никакъв епископ и никакво духовно лице, които са назначени от Вашата власт, или по-добре да кажа - безвластие, да изчезне от българските предели. Защото ние не търпим, щото ония, които са отлъчени от апостолския престол да заразяват сърцата на новите господни раби със заблудите на твоето вероломство". "Затова, ако в течение на 30 дни ти не изведеш от пределите на цялата българска страна всички, които ти или твоите епископи са посветили в някакъв църковен сан...след два месеца ти ще се лишиш от святото тяло на драгоценната кръв на господа наш Исус Христос, като се брои от деня, в който получиш това писмо". /ЛИБИ, т.П,с. 153/.
През 878 г. папата е нямал възможност физически да наложи издадената заповед и резултати не последвали, но в 915 г., когато всичко ставало по желанието и съгласието на Симеон и когато папата имал в лицето на патриарх Леонтий реалната църковна власт в България, изпълнението било бързо и лесно.
Случилото се в България предизвикало остра реакция както на държавните, така и на църковните институции на Византия. Там никой не могъл да се примири с изгонването на духовенството от България и стесняването на Цариградския диоцез. В Цариград започнала усилена подготовка с военна сила да се възстанови статуквото. За целта византийското правителство започнало спешни преговори с арабите в М. Азия за приключване на войната. Веднага след подписването на мирния договор, Източните войски били прехвърлени в Тракия. Същевременно осигурили значителна наемна войска от арменци и печенеги. На 20 август 917 г. се състояла известната Ахелойска битка. Въпреки очакваната победа, византийските войски били разбити. На пленените войници, предимно печенеги, Симеон отрязъл носовете и ги изпратил в Цариград.
След тази битка българският владетел към титлата "василевс на българите" добавил "василевс на българи и ромеи".
Ахелойската битка обаче станала преломен момент в духовния и църковен живот на българите, които реставрирали езичеството, примесено с мюсюлманство.
6. "БОГОЛЮБЕЦЪТ" СИМЕОН ЕВОЛЮИРА В БОГОМРАЗЕЦ И ЕЗИЧНИК
Трудно е сега да се уточни какво точно повлияло на Симеон да еволюира и то като че светкавично, от хвален "боголюбец", в явен богомразец и езичник. Не ще съмнение обаче, че факторите, трансформирали боголюбеца в антихрист и езичник ще са повече от един. Един от тези фактори ще да е опитът на императрица Зоя с военна сила да възстанови статуквото на църковните диоцези между Цариград и Рим, не се вписвал в християнските канони. Това дало повод боилите отново да осъдят религията, наложена им със сила в 864 г. тъкмо от Византия и да възстановят езичеството. Като знаем обаче, че част от българите още преди 864 г. били мюсюлмани, лесно ще разберем, че мюсюлманството също оказало своето влияние в този процес. Не на последно място свое отражение ще е дала и заповедта на Симеон да бъдат отрязани носовете на техните сънародници, с които българите правили постъпки за сливане в един народ чрез масови бракове, за които вече говорихме. Всички тези фактори, реставрирали езичеството в България, а то подхранило корените и на мюсюлманството.
За Симеоновата реставрация на езичеството и мюсюлманството сред българите говорят действията им в окупираните територии.
Антоний Студет от Цариград, живял също през Х в., съобщава: "Когато стигнали пред стените на Цариград и разрушавали божиите храмове, те /българите/ със злорадство викали: "Къде е техния бог, на когото се уповават? Те вярват в господа, нека ги избави". "Такива бяха думите на варварите и тежки бяха заплахите им към християните". /ГИБИ, т. V, с. 239-246/. А патриарх Николай Мистик в своите тридесетина писма до Симеон, пропити с молби и увещания да се сложи край на войната и сключи благоносен бир, не веднъж ще изтъква: "Но като ми дохождат на ум толкова разрушени храмове, манастири и домове на епископи, убити епископи, насилие над девици, оскърбени монаси...как мога да се надявам, че бог...ще забрави това..." четем в 18-то писмо. В 24-то писмо отново ще припомни: "Останалото аз подминавам с мълчание, като разрушението на църквите, бягството на монасите, насилието над девиците и прекратяването на химните в храмовете свещени". Тази картина е допълнена в 29-то писмо с думите: "Ти знаеш, че вече не се извършва в храмовете служба за очисщение на греховете ни. Помисли за разрушените манастири, епископските домове и другите църкви, които се намираха в страната; помисли за унищожението на култа, който беше установен за прослава на бога...". Явно всички култови сгради в Тракия и Македония били разрушени /църкви и манастири/, монасите изгонени, епископите, непожелали да оставят паството си в трудните дни - избити. Но за "нечистото и мръсно племе", както го нарича Теофан Изповедник, тези разрушения и унищожения били недостатъчни. Българите не само забранявали да се изпълняват християнските молитви, но принуждавали македонците и тракославяните да изпълняват техните тангристки ритуали и жертвопринушения. В писмо до анонимен архиерей в Тракия или Македония, изпратено тайно, патриарх Николай Мистик упреква своя бивш подведомствен служител, че допуснал да се изпълняват варварски /тангристки/ обреди. "Говорят, пише патриархът, че те извършват такова нещо, каквото са вършили варварите...Защото огньовете и изгарянията на животни не е нищо друго, освен жертвопринушение...Но не са само тези жертвопринушения, обърни внимания тъй също на речите на шаманите, които говорят съгласно с тяхното безчестие. Че нали принасят в жертва не прости някакви животни, а избират бикове, овце и кучета." /Писмата на Николай патриарха Константинополски. - Труд, II, 1888-1889, кн. 12, с. 1399/.
В ранното средновековие православната църква забранявала жертвопринушенията, защото бил езически ритуал и използувала само жито и вино. Жертвопринушенията били наричани варварство или елинство. По-нататьк в писмото си Николай Мистик обяснява, че му е известна причината, епископите да гледат безпомощно изпълняването на езическите български жертвопринушения, а в отделни случаи сами да ги изпълняват, и затова иска да се разясни на енориашите: "Нека те знаят, че случившето се е станало по неизбежност, причина се явяват ненавистните богу българи, които обичат война и убийства". /Том, с. 1492/.
За ролята на Симеон в тангристко-мюсюлманското настъпление срещу християнството научаваме от Лъв Граматик, който разказва, че само ден преди срещата му с Роман Лакапин през 923 г. Симеон, превърнал се в езически и мюсюлмански хан, извършил нови светотатства: "А Симеон изпратил хора, които изгорили храма на пресветата богородица при Пиге и всичко наоколо". /ГИБИ, т. V, с.65/.
На базата на историческите извори и на своите проучвания в Североизточна България през 60-те години на XIX в. маджарският етнограф и археолог Феликс Каниц писа: "Но ако нямаме възможност вярно да определим същинската люлка на българите, от друга страна признаваме за несъмнен факт, че езическите българи по пътя към Дунава, или по-вярно в VIII столетие са приели мюсюлманството и неговите учреждения". "Що се отнася до Дунавските българи, то можем да кажем, че у тях езичеството е било силно размесено с мюсюлманските обреди"./Ф. Каниц, Етнографски очерк на българите. -Наука, II, 1882 г., кн. 1,с. 56/.
За връщането на българите към езичеството и мюсюлманството през двадесетте години на Х в., разказва и един византиец - пленник у българите. Пленникът бил кръстен с име Георги, за да го закриля при необходимост. Но понеже светеца не го защитил, а го предал в пленничество, отправя към него следното обвинение: "Защо прочее, презря молбата и молитвите на моите родители и допусна да бъда отведен в робство и много да пострадам в чуждата и непросветена страна на този напълно безбожен и суров народ, като не се смили над сълзите на моите родители".
Като пленник роб, Георги бил принуден да смени не само вярата си, но и облеклото си с варварско - да носи чалма и кафтан. Облечен по тюркски, Георги се спасил по чуден начин и когато влязъл у дома си, родителите му се изумили, че го виждат "облечен в българско облекло".
Обобщаваща картина на извършеното от езичниците българи през периода 917-927 г. ни дава "Слово за мира с българите", писано в края на 927 г. или началото на 928 г.: "Действително, онова, което бе извършено от българите, оставя най-голяма мъка - стени порутени, опожарени храмове, божествени образи /икони/ унищожени, сринати светилища, свещеници отвлечени със самата одежда, божествени съкровища похитени, сега и земи разровени, а заедно с това старостта измъчвана, младостта покосена преждевременно, момински свян безсрамно изнасилен, родственици разлъчени и общо да се каже - мощите на господните светци лежащи плячка на кучета и гарвани". /Там, с. 165/.
Едва ли някой може да се съмнява, че плановото разрушаване на църкви, манастири и светилища, избиването на епископи и монаси, изгарянето на икони и хвърлянето на кучета и гарвани мощите на канонизираните светци е израз единствено на реставрацията на тюркското езичество /тангризма/. Действията на Симеон и боилите в Тракия и Македония срещу всичко свързано с култа към Христос -църквите, параклисите, манастирите, църковната утвар, икони и мощи не са били продиктувани само от гледна точка на езичеството. В действията трябва да видим непримиримостта на мюсюлманството към християнството. Една от основните догми на мюсюлманството в миналото и днес е максимата, че убийството на християнин и унищожаването на християнските култове отваря вратите към Аллах. Ако си припомним писмото на патриарх Николай до анонимния епископ в Тракия или Македония, както и историята ни от ХIV-ХIХ в., мюсюлманството винаги се старало с унищожаването на християнството у християните, да ги превърне в мюсюлмани.
Мюсюлманската религия била предпочитана от българите по силата на своя бит и традиции и затова доста разпространена сред тях. Това научаваме и от въпрос 51 на Гобор до папа Николай I. Гобор пита как да изкорени полигамията /многоженството/ сред своето племе. Отговорът си папата започва с повтаряне на зададения въпрос: "Вие питате дали е позволено да имате две съпруги, и ако не е позволено, желаете да знаете какво трябва да сторите с оня у когото това бъде открито". Николай I обяснява, че бог е дал на Адам само една жена и следователно християнстовото забранява полигамията.
За ранното проникване на мюсюлманството сред българите разбираме и от историята с пленените македонци от Одрин и областта през 813 г. от хан Крум. Преселените отвъд устието на Дунава, в Онглоса, наследникът на Крум, хан Омуртаг подложил на сатанински мъчения, за да ги принуди да се отрекат от Христа. Започнали, естествено, с пленените епископи и пълководци. Но понеже никой не се отрекъл, приложили нечовешки мъчения.
Според "Синаксар на Цариградската църква"; епископът на Адрианопол Мануил "...на две разсекоха, а ръцет от раменете отсякоха, очите му извадиха и убиха"/ЛИБИ, т. II/. "Муртагон погубва всички християни, които не се съгласявали да се отрекат от Христа. Едни от' тях сковавал във вериги и ги подлагал на изтезания, други наказвал чрез нечовешки мъчения и ги лишавал от живот. Светият архиерей на Девелт /Бургаско/, Георги и епископ Петър, били бити безчовечно с тояги и главите им били г отсечени с меч. Пресветлият Пардос бил бит с камъни и така бил осъден на горчива смърт. А останолото! множество от триста седемдесет и седем пълководци и епископи погубили чрез меч. На Лъв, светия епископ на Никея, бил разпорен с меч коремът. С меч бил посечен и? другият Лъв и Йоан, византийски пълководци, както и., Гаврил и Сионий. Предоблестният Георги и мнозина; други били подложени на различни мъчения и погубени." /В.Златарски, п.с., т.I,с.63/. Тези картини на антихристиянска омраза удивително ни напомня потурчването на Чепино и Родопите през 1646 г . Не са могли да се примирят с наложената им1 моногамия и поради това гонили така яростно" християните-славяни в държавата. В. Златарски също е(." принуден да признае, че не само при Мортагон се изляла? тюркската злоба срещу Християнството. "Със същите хули хунобългарските боили действували и след» смъртта на Омуртаг. При Маламир /831-836/ продължило гонението против християните, а следователно и против славяните."/ГИБИ, т. V, с. 288/ . Византийските източници свидетелствуват, че антиславянските гонения продължили до 972 г. В споменатия "Синаксар..." се посочва: "Прочее, не само споменатият скверен Муртагон, но и другите, които по приемственост станали владетели на българите, погубвали всички, изповядващи Христа." /ГИБИ, т.V, с.288/.
Явно в "Синаксара...", писан след смъртта на Симеон, се имат предвид антиславянските изстъпления на Расате през 892-893 г. и при Симеон през периода 917-927 година.
Днес никой не би могъл да каже как би завършил антихристиянският погром на тюркската полигамия, предприет от "великия" турчин Симеон и неговите боили, ако не бе въстанието на македонци и сърби през 924 г.
Симеон, увлечен от полигамската стихия /нали и той е имал най-малко две жени/, очевидно забравил, че сам бе предвидил своето сваляне от трона, ако Климент демонстративно напусне епископската катедра и с това възбуди антибългарското настроение у македонците. Още повече, че при потушаването на въстанието в Македония освен избитите, 25 000 души избягали във Византия, а при потушаването на сръбското въстание си послужили с най-долна измама. След като при първия опит да сломи сръбското въстание изпратената войска била унищожена заедно с пълководците им, Симеон изпратил цялата си войска, която водела със себе си претендент за сръбския престол, известния ни Чеслав, българите се заклели, че няма да предприемат наказателни действия, ако жупаните се явят в българския лагер и приемат Чеслав за свой княз на мястото на избягалия при хърватите Захарий, вдигнал преди това въстанието. Жупаните повярвали на кучешката клетва /принесли куче в жертва/, и се явили в българския лагер. Но там всички били изклани, а плененото население Симеон преселил в Горна Мизия /Ломско и Монтанско/, които и днес говорят на "че".
Както вече отбелязахме, войната на българите срещу славяни и македонци довежда до загиването на тюркската държава. Защото избягалият при хърватите княз Захарий, приет радушно от княз Томислав, подготвял нов удар срещу Симеон. Това принудило Симеон да изпревари удара, но изпратената войска, начело с Алогоботур, Имник, Ицвоклия и Книн, била избита. Изправен пред опасността от юг да настъпят византийците и намесата на коронясалият го за цар папа Йоан Х в полза на хърватите, ускорили смъртта на българския владетел. Може би именно след катастрофата в Хърватско, Симеон си спомнил своите думи пред Климент, защото както отбелязва сам В. Златарски: "по тоя начин бил създаден оня опасен съюз на Византия с южните славяни, който изключително бил насочен против българския цар". /В. Златарски, п.с., с. 462/.
След този именно съюз, император Роман Лакапин вече уверено предупреждава българския цар: "Ние, пише Роман, никога няма да ти дадем нито една педя земя, нито крепост, нито пък някой друг имот, най-много да се съгласим на това, че към условията, сключени от императора кир Лъв, ние ще прибавим още обявените на тебе сто скарамангий, защото и той, когато вие двамата сте произнасяли страшни клетви за мир, нищо такова не приел, което би причинило гибел и позор на ромейското царство". /Там, с. 472-473/.
Войната, подета от Симеон срещу славяните, осъзнал късно не само той, но и част от боилите,начело с кавхана /главнокомандващият/ Георги Сурсувил, вуйчо на Петър. Както четем в житието на "Мария нова": "Когато казаният Симеон изпуснал душа, Петър, неговият син, наследил властта: той използувайки още по-ужасно обстоятелствата, срина до основи завзетите от баща му тракийски градове, като извиква при себе си намиращите се в тях българи..." /Там, с. 499/. Напускането на окупираните територии в Тракия и Македония, и прибирането им в границите от 894 г. било главното условие за подписването на мира между Византия и България в края на 927 г. С този договор империята признала царската корона на Петър, дадена на баща му от папата, но с него тя напълно възстановявала своята църковна власт в българската патриаршия и политическо влияние.
СЪДБАТА НА СЛАВЯНСКАТА КНИЖНИНА В БЪЛГАРИЯ СЛЕД 927г.
След възстановяването на византийското политическо и църковно присъствие в България, Симеоновата византийска школа не била възстановена. Не се появяват нито авторът на анонимната стихотворна "Похвала на цар Симеон", нито съставителят на "Златоструйна книга" и "Пролог от самия цар Симеон", нито пък други техни и на Симеон сътрудници. Не се появил дори набеденият за син на Докс, черноризец Тудор.
Явно новият патриарх, византиецът Дамян и царица Мария с нейния византийски антураж не позволили отново да се вулгарирзира изисканият стил на византийските богослужебни и богословско-философски съчинения на "учителите", най-вероятно под претекс, че при редакцията, извършвана при Симеон, малко или много се нарушавала ритмичността на речта и променял в известна степен смисълът на съдържанието на книгите.
С изчезването или по-точно с екстрадирането на книжовниците от моравско-панонската група не се появил и никой от тях след 927 г. А те не са били толкова много стари, щом никой от тях не бил ученик на Константин Философ, починал на 14 февруари 869 г. При забраната на славянската писменост през 915 г. членовете на тази група ще да са били на около 50-55 години /Климент тогава бил на 75 години/. През 927 г. Константин Преславски и другарите му ще са били на около 60-65 години и следователно някой от тях ще да е бил жив. Несъмнено и да е имало някой жив, не пожелал да се върне в българската тюрма. По-важното обаче е, че не се появил нито един техен ученик или възпитаник. Ненормално е да не се появи такъв, ако до 915 г. е съществувала някаква славянска школа. Такива не се появяват не само в 927 г. и през цялото 41 годишно мирно царуване на Петър, но и почти четири века след това, до 1273 г. Дори 80 години след създаването на Втората българска държава, отвъд Хемус не се появява нито една славянска книга - богослужебна или светска. Този факт е още едно доказателство, че не само в 893 г., но когато и да било до 1185 г. славянски език не е измествал византийски език.
Всички тези обективно-исторически реалности потвърждават, че в Преслав дейността на дошлите като свещеници и монаси в България великоморавци и панонци са използувани като прост придадък към византийската Симеонова школа, имаща за задача да парира и обори последователите на споменатите ереси сред тракославяните и арменците в Пловдивско.
Същността и характера на дейността на моравско-панонските книжовници в България през годините 899-915 г. изпъква много ясно при простото сравнение на тяхната дейност с тази на македонската школа на Климент и Наум.
Малко или много, макар да работили в Северно-македонското княжество, ползувало се със статут на автономия както в границите на Византия до 869 г., така и в границите на българската държава след тази година до освобождението си в 968 г., Климент и Наум също се подчинявали на общодържавния закон, че официален език в държавата е византийски език и всички официални дейности - църковни служби, кореспонденция, се извършвали на този език, не превеждали богослужебни книги на славянски език. Поне до днес не са открити богослужебни книги на славянски език в превод на Климент и Наум /За справка вж. "Съчинения" в три тома на Климент Охридски/. Малко е вероятно да бъдат открити техни книжовни паметници на славянски език и в бъдеще и причината за това положение знаем много добре. Единствената книга, която превел, по сведение на Теофилакт Охридски, Климент е била Цветен триод. Триода е богослужебна книга, съдържаща молитвословия и песнопения за църковната година. Този триод ще да е бил използван при молитвословията, които Климент писал за най-почитаните в Македония християнски мъченици и светци като св. Димитър, Константин-Кирил Философ и Методий, Еразъм Охридски и др. Триода на Климент обаче не изместил официалния богослужебен език в княжеството - византийски език. Като нямал право да превежда богослужебни византийски книги до края на IX в. /899 г./, Климент се заел с двете основни и първостепенни задачи: да създаде подходящи четива от слова и жития, изнасяни пред пасомите след църковната служба на славянски език, и кадри, които да могат да четат тези слова и жития, както и образци, по които новите кадри сами да съставят такива слова и молитвословия. Подчинил своята просветна дейност на тези две основни задачи, Климент обучил в славянско четмо и писмо 3 000 души. Съзнавайки значението на просветата като основа за укрепване и развитие на Кирило-Методиевото дело, Климент се погрижил тази дейност да излезе от рамките на неговата епархия и обхване цялото княжество Северна Македония. За целта обучил 300 души добри педагози с помощта на които наистина превърнал цялото княжество в обетована страна на славянската просвета и книжнина. Сблъсъкът с българския сюзерен Симеон, и за пети път с латинско-немското триезичие /в 867, 870, 885, 892 и 915 г./, Климент, силно разтревожен за съдбата на Кирило-Методиевото дело в отечеството си, няколко месеца след завръщането му от Преслав и уединяването му в своя манастир, предал богу дух на 27 юли 916 г., когато бил на около 75 години. Но той все пак ще да е затворил очи с мисълта, че обучената многохилядна армия от педагози и просветени люде, ще продължи свещеното дело. И наистина, с подкрепата на неговия ученик -епископ Марко - четвърти епископ на славянски език след Методий, Горазд и Климент, духът и атмосферата на просвета и развитие продължили да дават своите плодове. Както силата на огъня зависи от натрупаните дърва, и Климентовото дело в Македония не угаснало след забраната на славянската писменост в 915 г.,благодарение именно на обучените под негово ръководство 3 300 души в славянско четмо и писмо.
След края на Симеоновата византийска школа и изчезването на моравско-панонската група завинаги, тук в Македония образованите и грамотни люде създават култ към своите учители и първоапостоли Константин-Кирил Философ, Методий, Климент и Наум и организират канонизирането им за светци. Тук се пишат техните Жития /с изключение на Кириловото, писано във В. Моравия/, тук се пишат жития на вече утвърдени македонски светци като св. Димитър Солунски, Епископ Мануил и двадесет и трите адрианополски девойки, на Еразъм Охридски и др. Тук около 945-946 г. Иван Рилски пише своя завет и устав на манастира, а неговите ученици и сподвижници пишат неговото житие. Тук епископ Михаил Деволски прави своите добавки към "Хрониката" на Скилица Кедрин, които имат изключително важно значение за действителната македонска история от Х-ХI в., тук се пише житието на княз Михаил воин в манастира Потока, известно като "Житие на Михаил воин". Тук се пишат още житията на Прохор Пшински, на Гаврил Лесновски, на Йоаким Осоговски и много други.
Всичко това е дело на армията от 300 души педагози, които подготвят почвата за замяна на византийски език след отхвърлянето на византийското сюзеренство в 976 г. За нуждите на богослужението на македонски език се появяват книжовните паметници на глаголица: "Клацов сборник", "Зографско евангелие", "Марийнско евангелие", "Асеманово евангелие", "Рилски глаголически листове" и т.н. В границите на етническа Македония се пишат и кирилските книжовни паметници: "Поп Савово евангелие", "Супрасълски сборник", "Енински апостол", "Хилендарски листове", "Зографски листове", "Македонски лист", "Слуцки псалтир", "Новогородски листове" и т.н.
Наличието на тези богослужебни книги са доказателството, че за първи път в 976 г., след скъсването на съюза с Византия от 971 г., Македония въвежда своята писменост и език за официални вместо византийски език. Към книжовните паметници можем да добавим паметната плоча, която Самуил поставя през 983 г. в памет на своите родители и княз Давид, както и неговия и на Иван Владислав печати.
Нищичко от това, което се вършело и създавало в Македония след 915 г. не се появява в измислената славянска школа в Преслав и някъде другаде отвъд Хемус. Точно липсата на такива паметници отвъд Хемус след 915 г. показват за какво са използвани славянските книжовници от моравско-панонската група през периода 899-915 г. -да парират разпространението на споменатите ереси и ако е възможно, да бъдат разгромени.
Липсата на славянска школа за подготовка на млади кадри е главното доказателство, че българският владетел Симеон никога не го е вълнувала мисълта за изхвърляне на византийски език и замяната му със славянски език и писменост, просто защото българите и били такива тюрки, каквито ги довел Есперих.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Заключението ни е, че не трябва да смущаваме впечетлението на читателя от прочетеното и от събудените размисли върху онова, което му е втълпено за историята на Македония и македонския народ. За да повярва човек в нещо, трябва да го види с очите си, и прозре с ума си действителността. Ние му поднесохме историческата истина, запечатана в домашни и чужди извори. Негова е волята да се запознае с тях и схване изключителното им значение за миналото и настоящето на Македония, и да реши за какво ще работи и ще се бори!
БИБЛИОГРАФИЯ
1. Баласчев, Георги. Върху държавното и военно устройство на старобългарската държава.- Минало, I, кн. 2
2. Благоев, Н. П. Държавните преврати в България през втората половина на VIII в. - Македонски преглед, I, 1940, кн.З
3. Българската държавност в актове и документи, 1981
4. Българското военно изкуство през феодализма, 1958
5. Георгиев, Емил. Разцвет на българската литература в IХ-Х в., 1981
6. ГИБИ /Гръцки извори за българската история/, т. V,VI
7. Дринов, Марин. Съчинения, т. I, 1909
8. Златарски, Васил. История на българската държава през средните векове. Т. I, ч.2
9. Златарски, В. Писмата на Цариградския патриарх Николая Мистика до цар Симеон. - Сб. НУ, кн. VIII
10. Иречек, Константин. История на българите, 1929
11. История на българската литература, т. I, 1962
12. Кадлец, К. Прво бойно словенско право през Х века. - Македонски преглед, 1929, кн. 2
13. Кирянов, Божидар. Величието на македонския народ, 2002
14. ЛИБИ /Латински извори на българската история/, т. II
15. Младенов, Стефан. Печенези и узи-кумани в българската история. I БИБ, IV, 1931, кн. 1
16. Овчаров, Димитър. Ранно средновековни графитни рисунки от България и въпросът за техния произход. В: Сб. Плиска-Преслав, кн. II, 1981
17. Панченко, В. А. Памятник Славян въ Византий VII века. - ИРАИК, VIII, 1902 г.
18. Писмата на Николай Патриарх Константинополски. -Труд, П, 1888-1889, кн. 12
19. Събев, Тодор. Самостойна народностна църква в средновековна България, 1981
20. Трифонов, Юрдан. Бележки върху "Учителко евангелие" на Константина епископа. - Сб. в чест на Васил Златарски по случай на 30 годишната му научна и професорска дейност, 1929 г.
