вторник, 21 септември 2010 г.

Ангел Безев

Ангел Безев, член на ОМО Илинден,

род. 1964 г., средно специално образование, с. Копривлен

Бях председател на ОМО Илинден през 1996-97 г., член съм на организацията от май 1990 г., когато е направена секцията на ОМО Илинден. Направихме я по повод честване на 70 години от убийството на Яне Сандански. В селото хората са всички бежанци от Егейска Македония, от Драмско. От четиринадесет населени места в Драмско. През февруари 1990 г. се състоя първият организиран митинг на македонците в София. Внесе се петиция в Народното събрание, предаде се на Александър Лилов. Основно тогава присъстваха хора от Петричко и Санданско. Шествието се движеше от НДК до Парламента. Хората, които се заеха с орагнизирането на тази идея, са хора, лежали по затворите – Сократ Маркилов, вече покойник, лежал 11 години по затворите, Стоян Георгиев от Петрич, лежал два пъти по четири години, Атанас Мирчев от Ключ, лежал осем години по затворите – и той вече покойник, Крум Бачев също от Ключ, също покойник, Йордан Костадинов от Сандански, също лежал два пъти, Костадин Франгов от нашия край, лежал пет години в Шуменско, почина. Има хора, които са арестувани и задържани по 20-30 дена, други от нашата околия, които да са лежали по затворите няма.

Идеите на ОМО Илинден съм ги възприел от моя дядо, вече покойник, който беше емигрант в Щатите, дойде си 88-ма година, беше член на МПО в Америка. Той е на баща ми баща, през 1951 г. той бяга в Щатите, като привърженик на Никола Петков. Преди това е арестуван, лежи в затвора и след това бяга в Щатите, в Бъфало. Той е бил 37 години в други среди, контактувал е с хора от старата емиграция, от МПО-то. То лъкатуши – ту така, ту така... Повечето църкви там са строени от македонската емиграция, макар че се ползват от българската емиграцията. На 23 септември 1947 г. съдят Никола Петков, на 1 октомври дядо ми е арестуван, той е бил дюлгерин, зидал е комина на една къща, когато идват да го арестуват. Той е бил с Нено Чакърски в една килия. Благодарение на него е оцелял, че дядо ми е бил само на хляб и вода, а Нено е имал право на един колет месечно. Деляли са си го двамата и така някакси са оцеляли. Но след като го пускат, започват тук проблемите му. Един му взел ливадата да си пасе стоката, друг му изорал пшеницата. Предизвикват те да направиш някой золум, вече веднъж си набелязан и чакат, докато ти издържат нервите. Карал така три години и на 24 май 1951 г. заминал.

Относно културната автономия на Пиринска Македония в селото има различни мнения. Наборите 37-ми и 38-ми казват, че са учили македонски в училищата, учителката им се е казвала Дивна Йорданова от Куманово. Получавали са и македонски вестници. Преди превратът от 19 май тук е имало организация на ВМРО, като почти всички мъже са били членове, без да знаят за какво става въпрос. Аз съм далеч от идеята, че македонският въпрос е дело на Коминтерна, защото имам много доказателства, че това не е така. По принцип нациите на Балканите започват да се формират наново през ХVІІІ в. – Гърция първо се отделя и се обособява като отделна държава и нация, Сърбия, България, Румъния. Проблемът на Македония е бил, че нашите революционери са искали да правят република. Ако си бяха намерили някой кайзер, да го доведат и да го направят цар, Македония отдавна щеше да съществува като държава – още от 1903 г. Но те тръгнаха да правят република, което не се харесваше на Великите сили. Това е мисленето на хората от Македония. Не виждам какъв Коминтер има по времето на Партений Зографски в края на ХІХ в. Просто по онова време никоя от Великите сили не желае република. Затова не са помогнали на Македония по време на Илинденското въстание. Такава е била и целта на Солунските атентати – да ударят западния капитал. Благодарение на Тито Македония става република, па макар и федеративна в рамките на Югославия. От нашето село няма някой, който да е бит, за да се пише македонец. Обратно – има хора, които не са желаели да си сменят паспортите. След Априлския пленум нали започва курс за смяна на всички документи. В последно време става хит, че някой е правил хората македонци. Изобщо не се коментираше тази тема. Хората са си се чуствали като такива. Като дете тук масово се слушаха македонски песни, тия на Васка Илиева – само това се слушаше. Като дете помня, че другарите милиционери обикаляха и взимаха плочите и не даваха на хората да ги слушат. Аз съм бил малък, но хората са ги слушали и е факт, че не даваха да ги слушат и ги конфискуваха. Повечето от партийните чиновници са участници и в единия, и в другия процес. Тяхната политика е на отричане на всичко, което е било. А сега стигат до тотално отричане на всичко, което е било – няма македонци, няма македонско малцинство, няма нищо и така. В нашите среди се знае за Благо Джуданов, че е убит. Той е бил политкомисар на Гоцеделчевския комисарски отряд. Той е убит точно заради македонските му позиции през 48-49-та година по време на лов. Така се говори, аз със сигурност не мога да кажа дали е така, но е факт, че е убит по време на лов след идването на комунистите на власт. При нас има и комунисти, бивши членове на БКП, които сега са членове на нашата организация. Борис Халачев например, той и цялото му семейство са в нашата организация. Той и преди това имаше такива настроения, баща му почина без да си смени паспорта, до последно си остана македонец.

В нашата организация членуват и помаци. Много от тях приемат по-лесно да им кажеш, че са македонци, отколкото българи. Не знам защо е така, може би, защото не са видяли нищо лошо от македонците. По-младите помаци се аргументират с това, че на дядовците им в паспортите е пишело „македонец”. Много от тях не се обиждат, като им кажеш, че са македонци. Ние дори имаме структура в едно помашко село – Кочан. Едно време имаше вестници, списания – на мен лично ми докараха в. „Илинден от едно време и съжалявам, че не го запазих. На времето милицията ходеше и събираше такива материали от хората. Лично аз знам професор Георги Попатанасов, завършил богословския факултет, родом от Елешница. След като завършва, започва работа в митрополията в Благоевград, започва да вади всичко от Библията за Македония и македонците, отделно си членува още като ученик в македонска група в Разлог. През 1971 г. милицията му влиза в къщата. Ръкописите на тази книга той ги скрива в старата пещ за хляб и ги зарива под пепелта, когато усещат, че му готвят капан и емигрира в Македония. Там се жени и там си живее, вече е на 67-68 години, стана професор в богословския факултет на Скопския университет. След 10 ноември си дойде и си извади ръкописите от пещта, която не е разрушена и сега. Издаде я на книга, която се казва „Библията за Македония и македонците”. Преди промените има и случаи, в които хора от България са минавали от другата страна, да живеят в Македония. Аз лично не можах да кандидатствам, защото имах лоша характиристика. През 1983 г. бях трудовак в Бухово. От всички новобранци само четирима бяхме със средно образование. Няма какво да си говорим – трудови войски бяха за малцинствата – турци,цигани и българи затворници. И нас ще ни правят писари. И влизаме при ВКР-то, ст.лейтенант Веско Симеонов, помня го много добре, защото после го четох по вестниците, че са го уволнили от ГУСВ. И влизаме един по един и започват да се водят разговори, да вербуват. Това са сега някои от тези, които тогава на 18 години са ги вербували, пък сега ги изкарват доносници. Той ми вижда характеристиката, знае ме какъв съм и ми казва, че съм тяхно момче, ще почна работа в щаба, да слушам турските станции, разговори и да нося там. Той ме пита дали има македонци в нашия край, дали заради дядо ми или защо, но мен ме пита точно това. Аз му отговорих, че не знам, че щом ме пита, сигурно има. Тогава бях на 18 години и освен да пеем македонски песни по компании, които сме знаели от нашите родители, с друго активно не сме се занимавали. Отказах му това, което искаше от мен, казах му, че аз това не мога да го направя и естествено не станах писар в щаба. За другите трима не мога да коментирам дали са приели, но факт е, че ги направиха писари по батальоните, а мене отказа да ме направи. Аз си бях на обекта, по-късно там имаше един мой селски и той ме направи библиотекар, получавах вестниците, защото все пак бях с четиригодишен техникум. Но там, където бяха секретните писма и други неща, не бях допуснат. Той искаше да съм писар при него в секретна секция, но тъй като му отказах на ВКР-то, съответно не бях и при моя селски.

Нашето село е чисто християнско, но като дете си спомням за смяната на имената на помаците, за Корнишките събития, тука в Корница и Брезница. Събитията бяха най-вече в Корница, то оттам са и жертвите. Там има и паметник. Между другото единият от участниците в тези събития, който беше и техен депутат Айруш Хаджи е лежал в една килия в Старозагорския затвор с нашия пръв председател Стоян Георгиев, били са в една килия. И през 1990-та година бяхме на прага да излезем за изборите с обща листа, но в последния момент, Държавна сигурност ли, кой ли, си свърши работата. Споразумението се провали заради помаците – какви са те – турци или помаци. Това беше основният спор. Казах ви, че помаците повече приемат да им кажеш, че са македонци, отколкото българи. Особено по-старите, по-младите вече са други. За етническата принадлежност религията няма никакво значение. Аз лично съм говорил с мои приятели помаци и като ги питам, ти ако трябва да се определиш, какъв ще се пишеш – българин или македонец и той казва – македонец. Лошо от македонците не съм видял и започват – моя дядо беше македонец и така. По време на Възродителния процес през 1985 г. пред мен ги покръстваха в поделението в Бухово. Най-жалкото беше, че докараха кметовете от Кърджалийско и те си ги покръстваха – имаше от Ардино, от Черноочене. На нас тогава от щаба ни раздадоха по един автомат, ако има някакви проблеми с войничетата. А те са деца на 18 г. – какво ще направят, ако не ще, бият му един шамар зад врата и се подписва. При нас в поделението специално така стана покръстването. Това беше през 1985-та година. Аз през декември 1984 г. си дойдох една отпуска и тук бяха започнали вече. Там в поделението в Бухово нямаше нищо още, а тук бяха вдигнали запасняците от околията. Селото беше блокирано от запасняци. Прибрах се в поделението и януари 1985-та год. започнаха да покръстват и трудоваците в поделението. Ние продължихме да си им викаме със старите имена – осемстотин човека поделение, мога ли да ги запомня, кой какъв е станал. Имахме един татарин от Силистренско, той сам си казваше, че е татарин – Иксан Закеров, аз си му виках Иксан, както си беше. А пред нас не си спомням нещо да са възроптавали.. Може би са се страхували, не знам.

Тук специално до промените не даваха да се слушат македонски песни. Иначе към читалището има ансамбъл, на който репертоарът му е предимно с песни от Егейска Македония, защото повечето сме преселници оттам. На преброяването през 2001 г. в селата Мусовище, Копривен, Лявски - това са селата, в които има най-много македонци. В Мусовище почти 70 % са преселници от Егейска Македония. В Лявски интересното е, че все още си кекат, както е наречието във Вардарска Македония, особено по-възрастните хора. Македонци се писаха още и хора в Гоце Делчев, Орлово и Баничен.

ОМО Илинден не участва на местинте избори, нямаше и кандидати, подкрепени от нас, с изключение на Татарски в Разград и то защото той там помагаше на нашата структура, ползвахме офис и така. Иначе относно членската ни маса – имаме само 5882 заявления, подадени за регистрация, но след като ни отказаха такава, търсим Соломоновски решения. Имаме структури и в други райони – Пловдив, Асеновград, Шумен, Благоевград. Полицията направи прецедент да посети всички, подали заявления и да ги проверява, отделно, че в Благоевград ги караха всички да се подписват пред тях, за да сверяват подписите. И ги питаха, дали някой им е давал пари да стават членове на ОМО Илинден-Пирин, дали някой ги е плашил...

От моето поколение няма човек, който да не е израстнал с македонските песни – по компании, по събирания. След това дядо ми ме запали на тая тема. Макар че и той беше ту така, ту така – македонци сме, ама и в България, и така. За първия митинг през февруари 1990-те година – тогава чух за пръв път, че македонските организации се събират в София и внасят петиция за признаване на македонско малцинство в България. Дотогава не съм имал контакти с такива хора. През април 1990-та година из Гоце Делчев имаше разлепени плакати за честване на 75 годишнина на Яне Сандански на Роженския манастир. Аз имам видеокасета оттогава, сигурно имаше над 10 000 души там. За какво са били там, не мога да кажа, но са се самоопределяли като македонци. Говореше се, че там ще пее Васка Илиева, но не пя. Там се оформи ядрото, което седмица по-късно полага основите в Сандански на ОМО Илинден – Йордан Костадинов, Стоян Георгиев, Сократ Маркилов. Тогава се пусна подписка за признаване на македонците в България. Един месец след това тук пристигна Стоян Георгиев, първият председател. Така се положиха основите на местната структура. А с плочите на Васка Илиева се снабдявахме на събори, т.нар. събори свиждания за разделените семейства. Едно време имаше такива, ама сега ги премълчават тези неща. Всичко все пак беше контролирано. Скоро говорих с един шофьор на автобус, който е возил хора тогава за съборите, той каза, че са ги викали и са ги инструктирали как да возят, какво да правят. Някои хора точно по този начин са се срещали с близките си. Търсили са се по фамилии, защото тогава е нямало телефонни връзки, това е бил начинът. По-късно малко поразхлабиха режима, но тогава беше всичко контролирано. Говоря за тези в срещи в Македония, тези оттук – към Петрич, по-лесно ставаха.

сряда, 21 април 2010 г.

Спомени за репресии в Пиринска Македония

ГЕОРГИ МАРКОВ


претседател на секцията на ОМО ПИРИН в село Коларово, Петричко


Роден съм в село Коларово, община Петрич, Пиринския дял на Македония, на 5 март 1940.

Основното си образование получих в родното прогимназиално училище “Васил Левски”. Още от малък обикнах историята като учебен предмет и много ми беше интересно да изуча родния си край и историческото минало на Македония. Особено с голям интерес изучавах революционните борби на македонския народ и най-вече живота на неговите герои Гоце Делчев, Яне Сандански, Пере Тошев, Дамян Груев и останалите достойни борци, пролели кръвта си за Македония.

През есента на 1954 г. Записах гимназия в град Петрич. Като гимназист в IX клас с група приятели организирахме македонско дружество и започнахме да разпространяваме саморъчно написани листовки, с които се надявахме да събудим духа на хората, да усетят дейността ни, че македонската идея не е угаснала. За писмено общуване между нас си бяхме изработили закодирани думи.

Милицията дълго време е била по следите ни и въпреки голямата предпазливост ни разкриха и ни прибраха в килиите на Държавна сигурност. Там престоях 5-6 денонощия и обикновено ни караха на разпити около 2 часа през нощта. След големия тормоз в ДС последва изключване от гимназията за срок от 2 години без право да продължим в друг град образованието си. След като изтърпях много унижения и обиди, все пак продължих и завърших гимназия през 1960.

През 1965 г., когато отново ни заставиха да сменим народността си, вече като младеж, отново ми беше напомняно да внимавам, за да не ме сполетят пак неприятности.

С голяма радост посрещнахме промените от 1989 година. Новите демократи ни обещаваха големи права, но за нас, македонците, такива не настъпиха.

Нас отново не ни признават, но въпреки всичко със задоволство се включвам в мероприятията, организирани от ОМО “ Илинден” ПИРИН и ОМО ПИРИН.

На всички симпатизанти и самоопределящи се за македонци пожелавам здраве и горе главата – нашето справедливо дело ще победи !





За правото да си македонец


Където и да съм на моя животен път, в паметта ми е кодирано детството, прекарано в родното ми село Яворница с Беласица сурова през зимата. С бурния пролетен вятър, който помиташе понякога и покривите на къщите. Лятото с упойващия мирис на кестенов цвят, слизащ от планината с прохладния вятър след залеза на слънцето. Животът, и той, подобно на земята, има своя ос, около която се върти.Есента работата на полето спираше, ако изобщо можеха така да се нарекат малките каменисти нивички в подножието на Беласица. Беднотията беше навсякъде. За мен по-интересни бяха мъжките разговори, защото тук се говореше само за политика. Жадно поглъщах всяка дума. С тези разговори получих и първия урок по история. От тях научих, че матичната ми родина е Република Македония, че моят роден край е част от нея, но е под българска окупация. Прекрачвайки прага на селското училище, в коридора ме посрещна портрет на мъж, облечен в разкошна македонска носия, на кръста със сабя и патрондаш. От първата си учителка научих, че това е дядо Ильо войвода, борец за национално освобоцдение на Македония. В свидетелствата ми за първи и втори клас в графата националност пишеше “Македонка”, следващите години вече пишеше българка. Обръчът около шията на македонците постепенно се затягаше и в един момент той се превърна на примка. След ликвидацията на всички македонски културни институции, както споменах по-горе, примката са затягаше, навсякъде сновяха шпиони, униформени, цивилни, сътрудници- отродени македонци, сновяха навсякъде, ден и нощ подслушваха под прозорците на къщите. Репресиран беше всеки неблагонадежден. Наред с физическото насилие като оръжие беше включена и пропагандата, промивката на мозъците, унищожени бяха много книги в библиотеките. Една от тези книги беше с разкази и стихотворения от Антон Попов, издадена през 1951 год. От Ангел Жаров ( Михаил Сматракалев ), успях да я взема, но по-късно при обиск ми беше конфискувана от слушители на МВР – Петрич. И тогава за пръв път бях арестувана. Годината беше 1965. Много доре си спомням разговора между Тома Петров – служител тогава, и шофьора на джипа.Петров му нареди да вкара колата през задния вход на службата, която беше в село Коларово. След проведения разпит бях закарана в Петрич. Там преспах две вечери, бях подложена на кръстосан разпит от Коста Михалчев и Инджов в присъствието на майка ми, бях бита от тях. Последва обиск. Конфискуваха тедрадка с мои стихове, посветени на Македония., на телените заграждения, с които всъщност я поделяха между нейните съседи. Оказа се опасен за българската държава и албумът със снимки на македонски революционери и поети. През 1967 година получих колет от книги от съюза на информациите в Скопие. Книгите, заедно с трите тома речници на македонски език, бяха унищожени от служителите на МВР – Петрич.

След всичко, което се случи около мен, уплашени, моите връстници започнаха да ме избягват. Държавна сигурност се интересуваше от картона в библиотеката. Забранено беше да се слуша Радио Скопие, да се пеят македонски песни. Който дръзнеше да наруши заповедта, беше наказван най-строго. Такъв е случаят в село Ключ – бяха убити двама младежи при излет в Беласица. Репресиите се извършваха публично, за да бъде страхът по-голям. Няма да забравя как Илия Димитров, служител на Държавна сигурност, нанесе жесток побой на нашия съсед Благой Костадинов, който на излизане от кръчмата викаше “Жива е Македония!” Бях арестувана отново, когато отказах да приема паспорта, в който пишеше “Националност – българка.“ Тома Петров ми рече :”Тази лудост ще превърне живота ти в ад!” След неуспешен опит през 1967 година да емигрирам в Република Македония, бях включена в списъка на емиграционно настроените. Това го разбрах случайно от срочнослужещ на заставата на село Ключ, който между другото ме предупреди, че ме следят. В периодаот 1967 до 1971 година бях арестувана още няколко пъти от Димитър Льонов, който за заслуги стана и шеф на МВР – Петрич. По принуда напуснах родния край, включих се в армията на текстилната промишленост, която процъфтяваше по това време във вътрешността на България. В едно писмо една приятелка от село ми пишеше :”Даре, милицията ме питаше къде си...”

За последен път бях арестувана през 1996 година на гарата в Благоевград, заедно с други членове на ОМО “Илинден”. Бяхме затворени осем човека в една килия, която по-скоро приличаше на нестопанисвана градска тоалетна. Нямахме право да ползваме тоалетна. Не помогнаха и ударите по вратата на килията. Един от съкилийниците упражни своите биологични нужди в един от ъглите. След няколко часа престой започнаха да ни привикват за разпит...

Животът продължава да се върти около своята ос, а тя е една и съща. Нищо ново под българското небе по този въпрос. Репресиите, макар и от различно естество, продължават...

Даринка Тапанска


Интервю с Христо Пелтеков

Македонците от Гърция спечелиха в Страсбург


2000-03-02 23:52:43+02


Христо ПЕЛТЕКОВ,

председател на

Пловдивската секция на ОМО “Илинден-ПИРИН”

¦ Г-н Пелтеков, Конституционният съд обяви вашата партия за противоконституционна, оттук нататък?

¦ Просто нас не ни зачитат като македонско малцинство. България е подписала Рамковата конвенция за правата на националните малцинства. Свидетели сме на факта, че нейните разпоредби не се спазват. Особено с последния акт на КС. Принудени сме след този акт да си търсим правата в Страсбург. Ако евентуално и Страсбург не ни признае, ще се приберем в черупките си и с болка ще се оттеглим.

­ Какви хора са вашите членове?

­ Нашите хора са с македонско самосъзнание. Всички, които членуват в ОМО “Илинден-ПИРИН”, се чувстват македонци. Имат родителите македонци. Моята майка ми казваше: “Сине, ние сме си македонци.” Майка ми е от Серско.

­ Какви са по възраст, по занятие?

¦ Имаме двама пенсионери. Останалите всички са в трудова възраст. Аз също съм кандидат-пенсионер.

­ В мотивите на КС се говори за нелегални сбирки, дали началото на вашата организация?

¦ Първата организация “Илинден” е организация на Йордан Костадинов. Той всъщност направи издънките в нашата партия. Той дори настояваше да се забранят смесените бракове между македонка (македонец) и представител на друга нация. Това е нещо, което абсолютно противоречи на нашите програми. Ние нямаме нищо общо с него, не сме приемници на неговата организация. Оня ден, на Втората национална конференция в Кресна, изключихме брат му Кирил Иванов от Петрич, който беше член на НИС на партията. Отговаряше за връзки с Хелзинкския комитет. Но той излезе шпионин. Всички документи, които излизаха от нашата партия, той ги е донасял там, където трябва. В нашата програма няма нищо противоконституционно. Ние сме лоялни граждани на Република България. Аз искам да съм македонец, за какъвто се мисля, а конституцията не ми го позволява. Аз питам къде са онези 10 200 македонци от последното преброяване? Изчезнаха ли и как така?

­ В Пиринска Македония през 1947-48 година хората са били принуждавани да се пишат македонци?

­ Аз съм бил дете по времето на Георги Димитров. За мен беше радостно събитие тогава. Тия, които тогава са си били българи, естествено, че ще го изживеят по обратния начин.

¦ Значи не е вярно, че през 1948 година всички насилствено са карани да се пишат македонци?

¦ Това не е вярно. Имал съм възможност по този въпрос да говоря с моите родители, с други възрастни хора. Ние тогава имахме училище, в което се учеше на македонски език, този, на който се говори и пише сега във Вардарска Македония. Книжарници за македонска литература имаше. Моята учителка беше от Скопие и се казваше Сирма. Крайно обидени сме от това решение на КС, просто сме болни. Мислихме, че с тръгването на България по демократичен път ще намерим и ние място под тази демокрация. Уви, не излезе така. Аз самият съм бил един от активните членове на СДС. Наложи се преди 2 месеца да напусна, защото виждам, че нещата не са демократично поставени. България не спазва подписаната от нея Рамкова конвенция за националните малцинства, ще имаме проблеми с влизането ни в европейския дом.

­ Как виждате шансовете на ОМО “Илинден-ПИРИН” в Международния съд по правата на човека в Страсбург?

­ Там България е изгубила много дела. Надявам се, че и ние ще спечелим в Страсбург. Нещо подобно се случи с “Вино-жито”, организацията от Егейска Македония. “Вино-жито” спечели делото си срещу гръцката държава в Страсбург. Това е македонска организация със седалище в Лерин, има представителство и в Битоля. Тя не беше зачитана от гръцките власти като организация на етническо малцинство. Но спечели делото си в Страсбург и получи голяма сума като обезщетение от гръцката държава.

¦ Тази организация вече е легална в Гърция?

¦ Да, тя е легална вече от десет месеца. Излязоха за това публикации във вестниците на Вардарска Македония.

­ Винаги е имало представа, че на македонците в Гърция им е трудно.

­ Сега ние изпаднахме в тяхното предишно положение.

­ Поддържате ли контакти с “Вино-жито”?

¦ Имаше техни представители на втората ни национална конференция в Кресна на 26 февруари. Част от тяхната програма се покрива с нашата програма, тази за признаване на нашия етнос.

­ Балканския регион е взривоопасен. От вашата организация излизат карти, очертаващи една Македония, която, освен днешната Република Македония, включва части от България, Гърция и Албания.

­ Тя е съществувала такава карта до Букурещкия мирен договор от 1913 година. Дотогава Македония си е била в тия граници.

­ Не виждате ли в тези карти някаква опасност?

­ Това, че показваме една стара карта, не значи нищо. В програмата си казваме, че не желаем откъсване на територии и сме против всякакъв сепаратизъм. Ние сме лоялни граждани на България, никой не желае откъсване на Пиринския край. Искаме да се зачитат нашите права. Да си пеем свободно песните, да не се побългаряват те в държавните ансамбли. Искаме местните медии в Пиринския край да не промиват мозъците на децата ни.

­ На конференцията ви имаше ли гости от Република Македония?

¦ Почти всички политически партии бяха представени. Но ако някои се е изказал по-остро за това, че България не зачита правата на малцинствата, той си носи отговорност. Нищо, че и нашето мнение е такова. Имахме гости от ВМРО-ДПМНЕ, “Вино-жито”, Македонската патриотична организация, Светския македонски конгрес...

­ Ако партията ви остане да съществува и в един момент заложи в програмата си сепаратистки амбиции, вие ще я напуснете ли?

­ Аз прием днешната програма, ако има драстични отклонения от нея, аз няма да членувам.…


Автор: Георги Петров

Последователи