претседател на секцията на ОМО ПИРИН в село Коларово, Петричко
Роден съм в село Коларово, община Петрич, Пиринския дял на Македония, на 5 март 1940.
Основното си образование получих в родното прогимназиално училище “Васил Левски”. Още от малък обикнах историята като учебен предмет и много ми беше интересно да изуча родния си край и историческото минало на Македония. Особено с голям интерес изучавах революционните борби на македонския народ и най-вече живота на неговите герои Гоце Делчев, Яне Сандански, Пере Тошев, Дамян Груев и останалите достойни борци, пролели кръвта си за Македония.
През есента на 1954 г. Записах гимназия в град Петрич. Като гимназист в IX клас с група приятели организирахме македонско дружество и започнахме да разпространяваме саморъчно написани листовки, с които се надявахме да събудим духа на хората, да усетят дейността ни, че македонската идея не е угаснала. За писмено общуване между нас си бяхме изработили закодирани думи.
Милицията дълго време е била по следите ни и въпреки голямата предпазливост ни разкриха и ни прибраха в килиите на Държавна сигурност. Там престоях 5-6 денонощия и обикновено ни караха на разпити около 2 часа през нощта. След големия тормоз в ДС последва изключване от гимназията за срок от 2 години без право да продължим в друг град образованието си. След като изтърпях много унижения и обиди, все пак продължих и завърших гимназия през 1960.
През 1965 г., когато отново ни заставиха да сменим народността си, вече като младеж, отново ми беше напомняно да внимавам, за да не ме сполетят пак неприятности.
С голяма радост посрещнахме промените от 1989 година. Новите демократи ни обещаваха големи права, но за нас, македонците, такива не настъпиха.
Нас отново не ни признават, но въпреки всичко със задоволство се включвам в мероприятията, организирани от ОМО “ Илинден” ПИРИН и ОМО ПИРИН.
На всички симпатизанти и самоопределящи се за македонци пожелавам здраве и горе главата – нашето справедливо дело ще победи !
За правото да си македонец
Където и да съм на моя животен път, в паметта ми е кодирано детството, прекарано в родното ми село Яворница с Беласица сурова през зимата. С бурния пролетен вятър, който помиташе понякога и покривите на къщите. Лятото с упойващия мирис на кестенов цвят, слизащ от планината с прохладния вятър след залеза на слънцето. Животът, и той, подобно на земята, има своя ос, около която се върти.Есента работата на полето спираше, ако изобщо можеха така да се нарекат малките каменисти нивички в подножието на Беласица. Беднотията беше навсякъде. За мен по-интересни бяха мъжките разговори, защото тук се говореше само за политика. Жадно поглъщах всяка дума. С тези разговори получих и първия урок по история. От тях научих, че матичната ми родина е Република Македония, че моят роден край е част от нея, но е под българска окупация. Прекрачвайки прага на селското училище, в коридора ме посрещна портрет на мъж, облечен в разкошна македонска носия, на кръста със сабя и патрондаш. От първата си учителка научих, че това е дядо Ильо войвода, борец за национално освобоцдение на Македония. В свидетелствата ми за първи и втори клас в графата националност пишеше “Македонка”, следващите години вече пишеше българка. Обръчът около шията на македонците постепенно се затягаше и в един момент той се превърна на примка. След ликвидацията на всички македонски културни институции, както споменах по-горе, примката са затягаше, навсякъде сновяха шпиони, униформени, цивилни, сътрудници- отродени македонци, сновяха навсякъде, ден и нощ подслушваха под прозорците на къщите. Репресиран беше всеки неблагонадежден. Наред с физическото насилие като оръжие беше включена и пропагандата, промивката на мозъците, унищожени бяха много книги в библиотеките. Една от тези книги беше с разкази и стихотворения от Антон Попов, издадена през 1951 год. От Ангел Жаров ( Михаил Сматракалев ), успях да я взема, но по-късно при обиск ми беше конфискувана от слушители на МВР – Петрич. И тогава за пръв път бях арестувана. Годината беше 1965. Много доре си спомням разговора между Тома Петров – служител тогава, и шофьора на джипа.Петров му нареди да вкара колата през задния вход на службата, която беше в село Коларово. След проведения разпит бях закарана в Петрич. Там преспах две вечери, бях подложена на кръстосан разпит от Коста Михалчев и Инджов в присъствието на майка ми, бях бита от тях. Последва обиск. Конфискуваха тедрадка с мои стихове, посветени на Македония., на телените заграждения, с които всъщност я поделяха между нейните съседи. Оказа се опасен за българската държава и албумът със снимки на македонски революционери и поети. През 1967 година получих колет от книги от съюза на информациите в Скопие. Книгите, заедно с трите тома речници на македонски език, бяха унищожени от служителите на МВР – Петрич.
След всичко, което се случи около мен, уплашени, моите връстници започнаха да ме избягват. Държавна сигурност се интересуваше от картона в библиотеката. Забранено беше да се слуша Радио Скопие, да се пеят македонски песни. Който дръзнеше да наруши заповедта, беше наказван най-строго. Такъв е случаят в село Ключ – бяха убити двама младежи при излет в Беласица. Репресиите се извършваха публично, за да бъде страхът по-голям. Няма да забравя как Илия Димитров, служител на Държавна сигурност, нанесе жесток побой на нашия съсед Благой Костадинов, който на излизане от кръчмата викаше “Жива е Македония!” Бях арестувана отново, когато отказах да приема паспорта, в който пишеше “Националност – българка.“ Тома Петров ми рече :”Тази лудост ще превърне живота ти в ад!” След неуспешен опит през 1967 година да емигрирам в Република Македония, бях включена в списъка на емиграционно настроените. Това го разбрах случайно от срочнослужещ на заставата на село Ключ, който между другото ме предупреди, че ме следят. В периодаот 1967 до 1971 година бях арестувана още няколко пъти от Димитър Льонов, който за заслуги стана и шеф на МВР – Петрич. По принуда напуснах родния край, включих се в армията на текстилната промишленост, която процъфтяваше по това време във вътрешността на България. В едно писмо една приятелка от село ми пишеше :”Даре, милицията ме питаше къде си...”
За последен път бях арестувана през 1996 година на гарата в Благоевград, заедно с други членове на ОМО “Илинден”. Бяхме затворени осем човека в една килия, която по-скоро приличаше на нестопанисвана градска тоалетна. Нямахме право да ползваме тоалетна. Не помогнаха и ударите по вратата на килията. Един от съкилийниците упражни своите биологични нужди в един от ъглите. След няколко часа престой започнаха да ни привикват за разпит...
Животът продължава да се върти около своята ос, а тя е една и съща. Нищо ново под българското небе по този въпрос. Репресиите, макар и от различно естество, продължават...
Даринка Тапанска
Няма коментари:
Публикуване на коментар