Спомени за репресии в Пиринска Македония

ГЕОРГИ МАРКОВ

претседател на секцията на ОМО ПИРИН в село Коларово, Петричко

Роден съм в село Коларово, община Петрич, Пиринския дял на Македония, на 5 март 1940.

Основното си образование получих в родното прогимназиално училище “Васил Левски”. Още от малък обикнах историята като учебен предмет и много ми беше интересно да изуча родния си край и историческото минало на Македония. Особено с голям интерес изучавах революционните борби на македонския народ и най-вече живота на неговите герои Гоце Делчев, Яне Сандански, Пере Тошев, Дамян Груев и останалите достойни борци, пролели кръвта си за Македония.

През есента на 1954 г. Записах гимназия в град Петрич. Като гимназист в IX клас с група приятели организирахме македонско дружество и започнахме да разпространяваме саморъчно написани листовки, с които се надявахме да събудим духа на хората, да усетят дейността ни, че македонската идея не е угаснала. За писмено общуване между нас си бяхме изработили закодирани думи.

Милицията дълго време е била по следите ни и въпреки голямата предпазливост ни разкриха и ни прибраха в килиите на Държавна сигурност. Там престоях 5-6 денонощия и обикновено ни караха на разпити около 2 часа през нощта. След големия тормоз в ДС последва изключване от гимназията за срок от 2 години без право да продължим в друг град образованието си. След като изтърпях много унижения и обиди, все пак продължих и завърших гимназия през 1960.

През 1965 г., когато отново ни заставиха да сменим народността си, вече като младеж, отново ми беше напомняно да внимавам, за да не ме сполетят пак неприятности.

С голяма радост посрещнахме промените от 1989 година. Новите демократи ни обещаваха големи права, но за нас, македонците, такива не настъпиха.

Нас отново не ни признават, но въпреки всичко със задоволство се включвам в мероприятията, организирани от ОМО “ Илинден” ПИРИН и ОМО ПИРИН.

На всички симпатизанти и самоопределящи се за македонци пожелавам здраве и горе главата – нашето справедливо дело ще победи !

За правото да си македонец

Където и да съм на моя животен път, в паметта ми е кодирано детството, прекарано в родното ми село Яворница с Беласица сурова през зимата. С бурния пролетен вятър, който помиташе понякога и покривите на къщите. Лятото с упойващия мирис на кестенов цвят, слизащ от планината с прохладния вятър след залеза на слънцето. Животът, и той, подобно на земята, има своя ос, около която се върти.Есента работата на полето спираше, ако изобщо можеха така да се нарекат малките каменисти нивички в подножието на Беласица. Беднотията беше навсякъде. За мен по-интересни бяха мъжките разговори, защото тук се говореше само за политика. Жадно поглъщах всяка дума. С тези разговори получих и първия урок по история. От тях научих, че матичната ми родина е Република Македония, че моят роден край е част от нея, но е под българска окупация. Прекрачвайки прага на селското училище, в коридора ме посрещна портрет на мъж, облечен в разкошна македонска носия, на кръста със сабя и патрондаш. От първата си учителка научих, че това е дядо Ильо войвода, борец за национално освобоцдение на Македония. В свидетелствата ми за първи и втори клас в графата националност пишеше “Македонка”, следващите години вече пишеше българка. Обръчът около шията на македонците постепенно се затягаше и в един момент той се превърна на примка. След ликвидацията на всички македонски културни институции, както споменах по-горе, примката са затягаше, навсякъде сновяха шпиони, униформени, цивилни, сътрудници- отродени македонци, сновяха навсякъде, ден и нощ подслушваха под прозорците на къщите. Репресиран беше всеки неблагонадежден. Наред с физическото насилие като оръжие беше включена и пропагандата, промивката на мозъците, унищожени бяха много книги в библиотеките. Една от тези книги беше с разкази и стихотворения от Антон Попов, издадена през 1951 год. От Ангел Жаров ( Михаил Сматракалев ), успях да я взема, но по-късно при обиск ми беше конфискувана от слушители на МВР – Петрич. И тогава за пръв път бях арестувана. Годината беше 1965. Много доре си спомням разговора между Тома Петров – служител тогава, и шофьора на джипа.Петров му нареди да вкара колата през задния вход на службата, която беше в село Коларово. След проведения разпит бях закарана в Петрич. Там преспах две вечери, бях подложена на кръстосан разпит от Коста Михалчев и Инджов в присъствието на майка ми, бях бита от тях. Последва обиск. Конфискуваха тедрадка с мои стихове, посветени на Македония., на телените заграждения, с които всъщност я поделяха между нейните съседи. Оказа се опасен за българската държава и албумът със снимки на македонски революционери и поети. През 1967 година получих колет от книги от съюза на информациите в Скопие. Книгите, заедно с трите тома речници на македонски език, бяха унищожени от служителите на МВР – Петрич.

След всичко, което се случи около мен, уплашени, моите връстници започнаха да ме избягват. Държавна сигурност се интересуваше от картона в библиотеката. Забранено беше да се слуша Радио Скопие, да се пеят македонски песни. Който дръзнеше да наруши заповедта, беше наказван най-строго. Такъв е случаят в село Ключ – бяха убити двама младежи при излет в Беласица. Репресиите се извършваха публично, за да бъде страхът по-голям. Няма да забравя как Илия Димитров, служител на Държавна сигурност, нанесе жесток побой на нашия съсед Благой Костадинов, който на излизане от кръчмата викаше “Жива е Македония!” Бях арестувана отново, когато отказах да приема паспорта, в който пишеше “Националност – българка.“ Тома Петров ми рече :”Тази лудост ще превърне живота ти в ад!” След неуспешен опит през 1967 година да емигрирам в Република Македония, бях включена в списъка на емиграционно настроените. Това го разбрах случайно от срочнослужещ на заставата на село Ключ, който между другото ме предупреди, че ме следят. В периодаот 1967 до 1971 година бях арестувана още няколко пъти от Димитър Льонов, който за заслуги стана и шеф на МВР – Петрич. По принуда напуснах родния край, включих се в армията на текстилната промишленост, която процъфтяваше по това време във вътрешността на България. В едно писмо една приятелка от село ми пишеше :”Даре, милицията ме питаше къде си...”

За последен път бях арестувана през 1996 година на гарата в Благоевград, заедно с други членове на ОМО “Илинден”. Бяхме затворени осем човека в една килия, която по-скоро приличаше на нестопанисвана градска тоалетна. Нямахме право да ползваме тоалетна. Не помогнаха и ударите по вратата на килията. Един от съкилийниците упражни своите биологични нужди в един от ъглите. След няколко часа престой започнаха да ни привикват за разпит...

Животът продължава да се върти около своята ос, а тя е една и съща. Нищо ново под българското небе по този въпрос. Репресиите, макар и от различно естество, продължават...

Даринка Тапанска

Интервю с Христо Пелтеков

Македонците от Гърция спечелиха в Страсбург

2000-03-02 23:52:43+02

Христо ПЕЛТЕКОВ,

председател на

Пловдивската секция на ОМО “Илинден-ПИРИН”

¦ Г-н Пелтеков, Конституционният съд обяви вашата партия за противоконституционна, оттук нататък?

¦ Просто нас не ни зачитат като македонско малцинство. България е подписала Рамковата конвенция за правата на националните малцинства. Свидетели сме на факта, че нейните разпоредби не се спазват. Особено с последния акт на КС. Принудени сме след този акт да си търсим правата в Страсбург. Ако евентуално и Страсбург не ни признае, ще се приберем в черупките си и с болка ще се оттеглим.

­ Какви хора са вашите членове?

­ Нашите хора са с македонско самосъзнание. Всички, които членуват в ОМО “Илинден-ПИРИН”, се чувстват македонци. Имат родителите македонци. Моята майка ми казваше: “Сине, ние сме си македонци.” Майка ми е от Серско.

­ Какви са по възраст, по занятие?

¦ Имаме двама пенсионери. Останалите всички са в трудова възраст. Аз също съм кандидат-пенсионер.

­ В мотивите на КС се говори за нелегални сбирки, дали началото на вашата организация?

¦ Първата организация “Илинден” е организация на Йордан Костадинов. Той всъщност направи издънките в нашата партия. Той дори настояваше да се забранят смесените бракове между македонка (македонец) и представител на друга нация. Това е нещо, което абсолютно противоречи на нашите програми. Ние нямаме нищо общо с него, не сме приемници на неговата организация. Оня ден, на Втората национална конференция в Кресна, изключихме брат му Кирил Иванов от Петрич, който беше член на НИС на партията. Отговаряше за връзки с Хелзинкския комитет. Но той излезе шпионин. Всички документи, които излизаха от нашата партия, той ги е донасял там, където трябва. В нашата програма няма нищо противоконституционно. Ние сме лоялни граждани на Република България. Аз искам да съм македонец, за какъвто се мисля, а конституцията не ми го позволява. Аз питам къде са онези 10 200 македонци от последното преброяване? Изчезнаха ли и как така?

­ В Пиринска Македония през 1947-48 година хората са били принуждавани да се пишат македонци?

­ Аз съм бил дете по времето на Георги Димитров. За мен беше радостно събитие тогава. Тия, които тогава са си били българи, естествено, че ще го изживеят по обратния начин.

¦ Значи не е вярно, че през 1948 година всички насилствено са карани да се пишат македонци?

¦ Това не е вярно. Имал съм възможност по този въпрос да говоря с моите родители, с други възрастни хора. Ние тогава имахме училище, в което се учеше на македонски език, този, на който се говори и пише сега във Вардарска Македония. Книжарници за македонска литература имаше. Моята учителка беше от Скопие и се казваше Сирма. Крайно обидени сме от това решение на КС, просто сме болни. Мислихме, че с тръгването на България по демократичен път ще намерим и ние място под тази демокрация. Уви, не излезе така. Аз самият съм бил един от активните членове на СДС. Наложи се преди 2 месеца да напусна, защото виждам, че нещата не са демократично поставени. България не спазва подписаната от нея Рамкова конвенция за националните малцинства, ще имаме проблеми с влизането ни в европейския дом.

­ Как виждате шансовете на ОМО “Илинден-ПИРИН” в Международния съд по правата на човека в Страсбург?

­ Там България е изгубила много дела. Надявам се, че и ние ще спечелим в Страсбург. Нещо подобно се случи с “Вино-жито”, организацията от Егейска Македония. “Вино-жито” спечели делото си срещу гръцката държава в Страсбург. Това е македонска организация със седалище в Лерин, има представителство и в Битоля. Тя не беше зачитана от гръцките власти като организация на етническо малцинство. Но спечели делото си в Страсбург и получи голяма сума като обезщетение от гръцката държава.

¦ Тази организация вече е легална в Гърция?

¦ Да, тя е легална вече от десет месеца. Излязоха за това публикации във вестниците на Вардарска Македония.

­ Винаги е имало представа, че на македонците в Гърция им е трудно.

­ Сега ние изпаднахме в тяхното предишно положение.

­ Поддържате ли контакти с “Вино-жито”?

¦ Имаше техни представители на втората ни национална конференция в Кресна на 26 февруари. Част от тяхната програма се покрива с нашата програма, тази за признаване на нашия етнос.

­ Балканския регион е взривоопасен. От вашата организация излизат карти, очертаващи една Македония, която, освен днешната Република Македония, включва части от България, Гърция и Албания.

­ Тя е съществувала такава карта до Букурещкия мирен договор от 1913 година. Дотогава Македония си е била в тия граници.

­ Не виждате ли в тези карти някаква опасност?

­ Това, че показваме една стара карта, не значи нищо. В програмата си казваме, че не желаем откъсване на територии и сме против всякакъв сепаратизъм. Ние сме лоялни граждани на България, никой не желае откъсване на Пиринския край. Искаме да се зачитат нашите права. Да си пеем свободно песните, да не се побългаряват те в държавните ансамбли. Искаме местните медии в Пиринския край да не промиват мозъците на децата ни.

­ На конференцията ви имаше ли гости от Република Македония?

¦ Почти всички политически партии бяха представени. Но ако някои се е изказал по-остро за това, че България не зачита правата на малцинствата, той си носи отговорност. Нищо, че и нашето мнение е такова. Имахме гости от ВМРО-ДПМНЕ, “Вино-жито”, Македонската патриотична организация, Светския македонски конгрес...

­ Ако партията ви остане да съществува и в един момент заложи в програмата си сепаратистки амбиции, вие ще я напуснете ли?

­ Аз прием днешната програма, ако има драстични отклонения от нея, аз няма да членувам.…

Автор: Георги Петров

Докладите на Никола Вапцаров 1938

ДОКЛАД

От Никола Иванов Вапцаров върху Македо­ния и задълженията на писателите - македонци към нея, които трябва да следват революционните идеи на Гоце Делчев и Даме Груев.

Да се правят доклади в такъв важен момент със сухо, догматично, теоретично отношение към един проблем, който е в кръвта ни, е мисля, светотатство. Не, че не тряб­ва здраво да се разчетат всички обективни и субективни предпоставки, но струва ми се за нас като пишущи ма­кедонци е необходима една първична емоционална сила, която да раздвижи кръвта ни, да раздвижи емоционално много притъпени чувства, много спомени и да ни върне на местопредназначението ни. Защото ако в последните години македонската революционна борба тъпчи на едно място, струва ми се, че причината е не в липса на теоре­тично отношение към въпроса, а по-скоро на жива движуща сила. Макар и непълно, макар и не всестранно, ма­кедонския въпрос в теоретично отношение е много по-напред, но когато трябваше да се извлече реална практи­ческа полза, когато трябваше да се пристъпи към по-ши­рока масова работа, народната македонска душа здраво залостваше вратата си, защото ние бяхме далече, много далече от нея. Ние не намерихме една що-годе пригодна форма, за да събудим жива вера в хлебарския работник, в обущаря, в гладния земеделец, в дребния чиновник.

Ние теоретизирахме, теоретизирахме, класово раз­нищвахме един въпрос съвсем конкретен, един прост въпрос, който е спомен, един въпрос чието име е Родина. А той живееше с родилни болки в тези хора, той ги ка­раше да сънуват една малка къща с разцъфтели дървета в Тетово. Или насмолена рибарска лодка в Костур, или една стара легенда, която разказват покритите с мъх зи­дове на Прилеп, и колко още спомени, които порят съз­нанието на всеки македонец.

Не че фурнаджийския работник, не че гладния зе­меделец, не че дребния чиновник не мислят, че парите за хляба при сегашната икономическа система няма да стигнат и при независима Македония. Но нашата греш­ка е там, че не намерихме живата връзка между иконо­миката и живота, между нас и онези, които не разбират нещата в онази ширина, в която ги разбираме ние. И се случи така, че събитията ни надскочиха, удариха ни ритник и след този ритник! тази вечер едва ние се мъ­чим отново да запазим равновесие. Случи се така, че в Сръбска и Гръцка Македония великобългарските уто­пии изстиват и крепне едно поколение, ентусиазирано от лозунга - Свободна и Независима Македония. Това е най-важния етап от македонския въпрос в последни­те години, който ние навреме не забелязахме и за чие­то проспиване носим лична и организационна отговор­ност. Да се търси организационна отговорност е било винаги лесно. Ние сме свикнали след всяка грешка да правим стереотипни самокритики, да приказваме, да пишеме и все пак да тъпчем на място. Но ако ние милееме за своята Родина, ако в нас има капка македонска кръв, ако в нас е останала искра от благороден патрио­тизъм, този път трябва да се впрегнем, за да понесеме част от тежестта на едно дело и жестокото величие на една епоха.

Действително страшни упостушения направи в на­родната душа бившата ВМРО. Тя ни остави едно нас­ледство на огорчение. Една невяра. Нека не си правим илюзии, че народа в Петричко и в бежанията в Бълга­рия знаят добре да разграничават нашия кристален иде­ализъм от бандитските приьоми на михайловизма. Ние нямаме създадено едно стройно, популярно учение, кое­то напълно да измести болката от простата душа с вяра. И нашите другари, които ще боравят с политика, тряб­ва добре да внимават, защото досега е ясно, че още не е преминала организационната антипатия. Нашите дру­гари, които ще боравят с политика трябва да оперират внимателно още и затова, че на една наша силна органи­зация, може да бъде противопоставен като политическа нужда отново михайловизма.

Но докато дотука ние търсихме отговорности, кои­то не ни засягаха, които бяха на педя далеч от нас, ето че камшика на обективизма трябва да заиграе и по гър­бовете ни. Какво направихме ние, другари, за да помог­нем на политическия процес? Направихме ли нещо сис­темно, организирано? Помъчихме ли се поне да създадем убеждението, че съществува македонска литература. Помъчихме ли се да създадем с малките си силици, впе­чатление че съществува група пишущи хора, която не е забравила обществените си задължения към своята ро­дина? Простете, другари, но аз мисля, че отговора трябва да бъде - не. В това направление не се е направило нищо повече, а дори по-малко от онова, което направи михай­ловизма. Верно е, че има опити, но те не надхвърлят бла­городните индивидуални амбиции, макар че по времето на "Македонска земя" имаше обективни възможности за по-широка литературна работа.

Не ме разбирайте криво, не отричам личната само­жертва, но тя беше и е недостатъчна. Ясно е, че е имало причини, които са ни спъвали. Верно е, че работим при нечовешки, тежки условия, но кажете ми биха ли могли тези оправдания да успокоят съвестта ни? Мислите ли, че биха могли? Има нещо страшно трагично в нашето по­ложение. Ние се оставихме като писатели да ни влачат на буксир политическите задължения. Разбирате ли ме? Ние трябваше да бъдем авангард, тъй по своему, а оста­нахме надире. Много от нас бяха в крак с политическите лозунги на момента, но колцина усетиха със сърцето си македонския въпрос. Колцина му дадоха жива форма. На какво се дължи това? Само че сме малки таланти ли? Не­щастието не е само там. Нещастието беше, че ние казвах­ме репликите винаги след политическия суфльор. И народеца, простия народец, хлебарския работник, глад­ния земеделец, дребния чиновник не почувства нашето съществуване и от там не почувства и борбата.

Нашите задачи? Та ние имаме толкова неща да кажем. Един старец умира и пред смъртта го мами зеленото спо­койствие на гробищата в родното село, кръста на него­вата майка, топлината на родната пръст. Един младеж оре тука земята и мисли, че там тя някак по-другояче ми­рише, че въздухът е по-друг, че звездите са низко, много низко, че ако сутрин се качиш на Али Ботуш, ще хванеш слънцето. Че старата мисли на чисти понеделник за едри­те кавалски маслини, че младата пее за пъстрата чаршия в Струга.

Как мислите? Романтика и консерватизъм? Но слу­шайте, приятели, това живее в душата на народа. Ако вие му разправяте как някой по-просветен младеж вербува и насажда македонско съзнание в по-непросветен, ако дадете безконечните доводи на просветения, който му разправя, че е срамно да не се чувства македонец и след това го завежда в своя кръжок, където другите също теоретизират, бъдете сигурни, че нищо няма да излезе.

Задачата ни значи е сложна, защото трябва да хва­нем живота не клекнал, а движущ се с моторна скорост на самолет. И още по-сложна, защото обикновено се пише искрено, когато пред себе си имаш едно кипнало движение, което ти дава крила. А от друга страна казах­ме, че само политически не се изгражда едно движение, казахме, че трябва изкуство, което да стигне в низи­ните и да разпали националната жажда. Какво се по­лучава всъщност? Един кръг, началната точка на който не се знае. И трябва да се прекара всъщност тангента, която да допира до една точка, която се казва хармония между политическа концепсия и изкуство. Политичес­ката концепшя често пъти ще изпраща изкуството да трасира пътя и обратно. Но неотменната цел и на два­та фактора ще бъде народностното съзнание. За нас се открива необятно поле за работа. Македонския фолк­лор е толкова богат. Ние трябва да го изучаваме в най-тънките му подробности. Ние трябва да влезем под ко­жата на онези, които го носят още жив у себе си. А това са стари хора, носещи неизчерпани богатства. Това са зборниците с фолклорен материал. При изучаване на вторите обаче трябва да бъдеме особено внимателни, защото не са редки случаите на фалшификации или на авторски амбиции, които сервират неочаквани безвку­сици. За нас, особено за белетристите, е абсолютно не­обходимо да познават нравите, обичаите, носиите, ези­ка поне в типичното преобладаване на някои изрази, думи и образи.

Ние трябва да познаваме македонската история и най-вече историята на национал-революционното ни движение - Илинден, Гоце, Даме. Сраженията, смъртта им и подвизите на много неизвестни. Трябва да се създаде така наречената революционна романтика, която е със­тавна част на художествения реализъм.

Не мислете, че всичко това ще стане на един дъх. Но не забравяйте, че не сме само ние. Не забравяйте, че ако с нещо покажем съществуването си, усилията си, от доле ще изникнат други, които далече ще ни заминат. Верно е, че работите не тръгват никога като курдисан часовник. Ще се срещнат мъчнотии, но те няма да бъ­дат толкова обществени, колкото вътрешни - в самите нас. Тия мъчнотии според силите си ще преудолеем, но трябва страшно напрежение и себеотрицание. Трябва да се напънем мъжки. Какво се иска всъщност от нас? Много. Твърде много. Поне от тези, които сме събрани тука. Ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза. За мнозина ще бъде трудно.

Стр. 10 от ръкописа на програмния доклад пред МЛК 1939 г., засекретен в архива на ЦК на БКП в 1963 г.

На лист 17 има незавършен откъс към доклада, като мястото му не е маркирано:

.... и всичко да тръгне така, както в доброто старо време. Според мене това е главната причина, останалото е последствия. Разбира се при един по-сериозен анализ би трябвало да се разгледа бита. Не по-малко важен от него е културния фактор, който включва история и глав­но историята и легендите за революционното движение, песни, език и пр. После подчертания шовинизъм на по-робителките, който отблъсква, отчуждава, слага някак­ва преграда между власт и поробени и създава противодействаща сила.

ЕДИН ОПИТ ЗА ФАЛШИФИКАЦИЯ

Допълнение в края на преписа на Николай Шмиргела, публикуван през 1995 г.:

И ако в различните епохи на тази борба и сложни­те политически ситуации, в които тя е попадала, се е появила идеята за автономия или независима Македо­ния, то това се е налагало като тактика на борбата, при която не се е засягало нито националното съзнание, нито крайните цели.

Горчиви уроци на историята и грубото вмешателс­тво на империалистическите сили в съдбата на поробе­ните народи в Македония е налагало в различните ета­пи да се приема и съответна тактика. И тази такти­ка е била предмет на най-оживени дискусии сред дейците на организацията, често стигащи до братоубийство.

Примерът на обединението на Източна Румелия и Княжеството в съзнанието на македонските българи е бил най-вероятната и примамлива идея. Каквито и цели и идеи, и тактики да са се налагали, то никога в съзнанието на по-бележитите представители на маке­донските национал-революционни борби не е възприема­на идеята за обединение с ФНРЮ. /Федеративна народ­на република Югославия/.

Този текст започва след изречението "За мнозина ще бъде трудно. " и е привнесен лично от скулптура Николай Шмиргела през далечната 1947-48 Г, когато обработва архива на Н. Вапцаров като един от редакторите на второто издание на "Избрани стихотворения" (1948).

НИКОЛА ВАПЦАРОВ

ДОКЛАД ВЪРХУ ДВЕ СТИХОТВОРЕНИЯ НА АНГЕЛ ЖАРОВ

При разглеждането на две стихотворения от един поет, ясно е, че не може да се добие цялостна представа за творчеството му, било то в идейно или качествено отношение. Най-големите поети имат свои шедьоври, но имат и слаби работи. Ето защо при разглеждането на две стихотворения от Ангел Жаров не бих искал да се пре­нася критиката ми за "Буря над родината" или така да се каже за поетическите възможности на автора й. Това е съвсем отделен въпрос, който изисква едно по-опстойно проучване на поетичното му творчество и оттам да се извадят заключения и препоръчат насоки.

Смело обаче може да се каже за онова, което се от­нася до тематичната насока, че Ан. Жаров е на най-прав път от всички ни, които сме обединени от стимула - Македония. Защото той не е забравил обществения си дълг, защото той единствен от присъствующите има за доми­ниращ мотив в творчеството си нашата родина. Аз же­лая доклада да бъде къс, защото при общото разискване излизат на повърхността много по-интересни схваща­ния, които обобщени дават едно по-здраво колективно отношение към работите. И за това, че в края на краи­щата на мене може да се хареса едно, на друг да не се хареса или обратно. Защото не си въобразявайте, че инди­видуалния въпрос не е съвместим с нашите разбирания. Напротив, ние трябва да се стреми да подчертаем инди­видуалните особености на всеки от нас, да ги изтъкнем, но същевременно да ги впрегнем, да ги подчиним на една идея, на един стремеж, за да ги направим полезни.

Но, към задачата. Аз имам значи да разгледам две стихотворения на Анг. Жаров. Те са "Изповед" и "Со­лун". Колкото и да имат ограничена тема - тънка спойка между себе си - за мене това са като че ли стихотворения от различни автори. "Изповед" по структура на стиха, по образи, по виждане носи всички белези на една нова поезия в положителния смисъл на думата. То е толкова социално, колкото и македонско. То определя мирогледа на Ан. Жаров, отношението му към поезията, към света, към живота. Още в първия куплет Жаров удря юмрук по носа на случайния парфюмиран читател и иска да му каже - остави, не е за тебе! Макар че цялото стихотворе­ние носи един неясен белег на публицистичност, то оста­ва свежо и увличащо. В техническо отношение стихът е гладък, не се чувстват напъвания, римата не е шаблонна. Може би вие ще помислите, че това е дребнавост, но аз бих искал да ви посоча, че стремежа към нешаблонната рима трябва да бъде стремеж за онези, които пишат сти­хове. Аз не мога да се похваля с това качество, но риму­вания като "черни" и "мизерници", "олимп" с(ъс) "стрели, набрах и ребра, плакнат с така и сигнали с "едва ли" ми импонират и бих искал в бъдещите доклади докладчиците да обръщат внимание на тази чисто тех­ническа част, без която едва ли някой от нас, поетите, би извлякъл практическа полза. Що се отнася до образите в "Изповед" може и би трябвало да се поспори. Разхождането из Олимп и Парнас, стиховете "остри стрели" са удачни образи. Те конкретизират изведнъж отношение­то на поета към изкуството. А главната задача на обра­за е да бъде ясен, картинен, да засили в нашта представа онова, което иска да каже поета, да обистри нещата. На­татък, във втория куплет е трогателно прост и искрен, макар и по естество на самото стихотворение малко дек­ларативен, образа "моя извор е робската мъка". Този об­раз трябва да стане наш лозунг, приятели, защото от там трябва да пием с душите си, за да направим искрена ма­кедонска литература. За жалост Жаров се е подвел под честия поетичен кошмар - рима и е написал един измъ­чен съчинен образ - Аз отдавна мечтатела стрих. Това "стрих" ме измъчва, вижда ми се изкуствено, вижда ми се като едно наложено последствие на римата "стих". Аз и така го разбирам. Бих чул разяснения от Жаров. И дру­го - с този образ Жаров лъже. Или по-право се самоизлъгва. Мечтатела в Ангел Жаров не е "стрит", той живее в стиховете му, пъпли под тях и като че ли е един от пър­вичните елементи в поезията му. Мечтателът не е опа­сен. Той е потребен, защото е негов натюрел. Художес­твения реализъм не изключва мечтатела. Та нали фор­мулата е: Да изобразим живота такъв, какъвто е и ка­къвто трябва да бъде. Това "какъвто трябва да бъде" е мечтателно. И предпоследния куплет - една свежа рима и един изтъркан образ. Не може вече да се пише - "сър­цето - ми ален плакат". Не че е лозунгово много, не че е декларативно, но е старо, то е страница от един изминат етап и как да кажа, някак ми мирише на Релеф. За спой­ката на стихотворението може да се каже, че е добра. Не само добра, но искрена. Мисълта минава гладко, несмущавана от техническите окови на стиха. Така искрено се пише само за изживени работи, изживени дълбоко. Из­живени с целия трагизъм и подем на една епоха. Виждат ми се прикрепени само последните стихове на третия и петия куплети. Те са логични, но не споени. Казвам ло­гични, а не споени. Защото в едно стихотворение не е достатъчно да има логична последователност в мисълта и рима. Стихотворението трябва да има вътрешна спой­ка. Стихотворението трябва да тече. Трябва да има един скрит двигател, който да тласка незабелязано мисълта напред. Аз бих нарекъл този двигател емоция. Но да не се разберем криво - не препоръчвам на Жаров онази на­дута, изкуствена емоция, която напъва помпозно стиха и го лишава от вътрешно съдържание. Значи в края на краищата въпроса за спойката е въпрос на поетическо чувство, на поетическа мярка и на култура. Жаров има всички данни за тези качества. Какво ми дава право да мисля така? Ще се помъча да се обясня. За мене е мно­го, много важен този преход на Жаров към нови худо­жествени средства. Но не мислете, че това е един лесен преход. Ето, ти си просмукан до костите с едно виждане или по-скоро с едно облекло на нещата. Чувствувал си се до известно време удобно в това облекло, пооглеждал си се дори в огледалото и си виждал, че дори ти прилича. Прилегнало ти е, така да се каже, кълъпнало се е. Но неу­сетно известни неща у тебе набъбват и костюма се оказ­ва съвсем тесен. Виждаш: хората навън бързат, невол­но те увлича ритъма на техните стъпки. Един автомоби­лен клаксон те сепва, искаш да избързаш, но костюмът е съвсем тесен и те спъва. И значи трябва да измислиш нещо ново, удобно за крачката на съвременния човек, който страшно бърза да отиде сутрин навреме на рабо­та, който е подвижен като пантера, вие се между навалицата, между автомобилите и трамвайните коли и излиза невредим. Някак си образно представен така изглежда и стремежа на онези автори за освежаване на формата. Това е един мъчителен преход, толкова неуловим и дъл­бок, че мъчно може да се улови момента кога човек се е почувствувал неудобно в старото облекло. Но момента, в който се откъсваш от него е болезнено очертан. Този момент именно е характерен с много шупли в спойката. Защото трябва да се преодолява една техника, с която си свикнал, с едни образи, които са и лесни, и близки. Из­веднъж чувстваш негодността на стария словесен мате­риал. А нов нямаш. За радост такива шупли в "Изповед" има много малко.

Сега искам да се върна отново към два образа от първия куплет. Те са раждането на Олимп и разхождане­то по Парнас. Всъщност работата е малко теоретическа. Дума не може да става за някаква поетическа мъгливост. С тези образи, както казах още в началото, те изясня­ват твърде остро отношението на Жаров към изкуство­то. Но все пак това са интелигентски образи. Защо? За­щото са свързани с литературата, защото трябва да поз­наваш обстоятелства, които обикновения, простия на­род не познава. За мен това не голям недостатък, народа все пак трябва да ги чете, да учи нещо от стиховете ни. Това обогатяване на познанията, на опита, на виждането - кристализирани твои емоции, твои преживявания са и задачата на изкуството. За алитератичната хармония в изкуството може да се каже малко. По ярки алитерации има в първия куплет и втория стих от третия куплет.

Аз казах каквото имах да кажа за "Изповед". За мен тя е много скъпа като един нов курс на Жаров. Толкова скъ­па, че й се радвам повече от него. Така, Ангел Жаров!

Стр.3 от доклада за стихотворенията на Ангел Жаров.